Стефан Дичев - Пътят към София

- Оттам е излязла - изпъшка ядосан и изплашен старият.

- Тихо - прошепна Филип. - Слушай...

Мъжки глас се чуваше от другата страна на зида. Откъслечни думи: "... да оставиш... е предател... веднъж завинаги... любя..." Той бе чувал този глас... Не, не може! Невъзможно!

- Филипе!..

Той сграби разтрепераната ръка на баща си. Стой, стой да се уверим... Невъзможно!..

- И аз не мога повече, Андреа. (Ето я Неда, ето я!)

- О! - изстена Филип. - Разбира се, че Андреа! Този нехранимайко!..

Той сам не съзнаваше какво става вече с него, как се провря през портичката, как се хвърли върху ония двамата, прегърнатите, и какво викаше, кого удряше, кой го удари... Той само чувствуваше, че е обиден и засегнат до дъното на най-съкровената си гордост, и като бесен се хвърляше, искаше да убие неочаквания похитител, ала беше оттласнат към зида. В ушите му кънтяха задавените викове на баща му: "Разбойник! Женкар! Ще ми платиш... С ръце ще те удуша!"... Филип се хвърли да помага, ала Неда бранеше другия; и всичко беше като кошмар в тъмнината - докато най-сетне го изпуснаха, помъкнаха Неда, натикаха я през портичката в техния двор, вкараха я в къщи и я затвориха в най-глухата стая.

Дядо им подтичваше край тях с лампата и питаше какво става.

- Тя да ти каже! - изрева Радой. - Кажи му де!.. Никаквица!.. - И обезумял от гняв, отново я удари, а тя се олюля и дигна ръце към гърдите си.

Неда плачеше и цяла се тресеше. От носа, по хубавата подпухнала уста, по издадената брадичка струеше кръв. Както в изражението на баща й, и в нейното изражение имаше озлобление и упорство; но докато при Радоя край коравите мустаци се бяха изрязали две жестоки бръчки, нещо в нейната стойка, в начина, по който се беше напрегнала, сякаш казваше: удряйте, удряйте - заслужавам го, но не можете ме отдели вече, не можете!.. И пак, като я гледаше от ъгъла, Филип трескаво се сети за предишните си съмнения. Значи всичко това е било, имало го е, а той не е знаел; никой не е знаел!.. Каква лицемерка, мислеше той все тъй смаян и я мразеше. Като си помисля какви нравствени тиради съм я чувал да произнася; и колко ирония тъкмо за тоя, за Андреа!.. Не, не, жените са просто неразбираеми; аз не се съмнявах, че тя някой ден ще отрезнее с нейния Леандър и ще му сложи рогца, но да го върши тъкмо сега, да рискува всичко за едно нищо... боже мой - та с това тя поставя цялото семейство в опасност... Ако консулът научи... ако годежът се развали... Само като си помисля, че Маргарет може да е чула, цял се смразявам.

- По-тихо, татко.

- Безсрамница! - викаше баща му, без да го слуша. - Мръсница!.. За посмешище да ме направиш пред целия град... Ние да я годим за най-личния в града, чужденец, консул, а тя тайничко да прави маскарлъци с един хайдук! Господи, какъв срам ми дойде до главата!.. Ти да не мислиш, че ще продължава тая история? - сграбчи я той и я разтърси. - От утре само с брат си и с годеника си... Чуваш ли!

- Утре ще му върна годежа! - извика неистово тя.

- Какво рече?!.. Я го повтори! - заудря я той безмилостно.

- Отдавна... виновна съм... Не го обичам вече... Не знаех... Сега всичко разбрах...

- Млъквай! Млъквай! Той цял се задъхваше. - Оня ли те научи, а? Оня ли? Филипе, тате, чувате ли я моята дъщеря... Аз... ето защо съм си давал парите за пансиони... Виена... Европа!.. Нищо не заслужаваш ти... Ще върнеш годежа, ама мисли му... А с оня разбойник аз ще се разправям. И ако той посмее само да продума някъде... ще го убия, знай!

Тя се разрида наново, разтегна устни, а очите й - нейните лъчисти очи - станаха така страдалчески, че Радой за миг замълча, тръсна глава заканително, изруга и излезе от стаята.

- Излизайте и вие! - извика той пътем на сина си и на хаджи Мина. А щом и те се измъкнаха, той превъртя ключа и го сложи в джоба си.

- Че тя може там с оня през прозореца да си приказва! - рече Филип, когато слизаха.

- Да приказва, ако й стиска... Утре ще си промените с нея стаите... Пък и аз ще си поприказвам с нея още един път хубавата... А ти къде? - извика той, като видя, че синът му се запътва към изхода. - За фенера ли? Остави сега, като се съмне!

- Сега ми трябва - каза Филип, подсетен от думите му. - На тая работа трябва да се сложи край.

- Какво... Какво? За онова... Пак ли те прихвана?.. Филипе! Стой тук, ти казвам!

- Сега вече няма да ме спреш - рече възбудено Филип. С крайчеца на окото си той видя, че баща му стои неподвижен и безпомощен зад него, отвори изходната врата, усмихна се победоносно и бързешком се запъти да дири приятеля си Сен Клер.

Ако Радой бе поразен от откритието си при стария геран, не по-малко разтърсен бе и Слави. Виковете го събудиха, а минутка по-късно в къщи се втурна задъханият Андреа... А сега цялата къща беше на крак.