Стефан Дичев - Пътят към София

Здесь есть возможность читать онлайн «Стефан Дичев - Пътят към София» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Историческая проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Пътят към София: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Пътят към София»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

Роман "Пътят към София" - безспорно най-известното произведение на Стефан Дичев.

Пътят към София — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Пътят към София», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

- Дрън-дрън се казват твоите!.. А ти какво искаш, бе? На Джани бей да кажеш? Или на тоя нашия, майора?

- Преди всичко Джани бей и англичаните не са едно и също - каза озлобено Филип. - И после трябва да знаеш, че хиляди пъти предпочитам да се държа с англичаните и изобщо с цивилизована Европа, отколкото да дойде тука същата простотия като...

- Пак твоите глупости - изръмжа бащата заканително. - Казах ти вече!.. И въобще да прекъсваме тоя разговор. Забранявам ти да споменаваш пред когото и да било за съседските! Чуваш ли ме?

Брат й мълчеше, но тя видя как нервно потръпват русите му мустаци.

- Чуваш ли ме?!

- Чувам - отвърна сухо и затворено Филип, обърна се и излезе от салона с вирната глава.

И сега какво, какво ще стане, мислеше трескаво Неда. Ще сдържи ли той обещанието си и изобщо обеща ли?

- Татко! - каза тя с разтреперан глас, като изведнъж отметна пердето.

- Ти тука ли си?

- Не трябва да му позволяваш, татко... Моля те!.. Моля те кажи му пак...

- Хайде остави. Прибирайте вече, какво гледаш там...

- Не трябва да му позволяваш! - повтори тя с още по-настоятелен и по-отчаян глас, така че баща й я погледна.

- Е, е, нали чу, че му забраних! - каза той. Стига тия сантименталности... То онези, като са си сложили главите в торбата, добро няма да видят. Но важното е оттука да не излиза!.. Ние да не сме! Така ли е?

Тя побледня и го погледна с невиждащи очи, устните й затрепкаха.

- Какво сега пък ти, Недке? Тъкмо днеска ли пак!

Тя се опита да отвърне... Че всичко това, което се говори тук, е недостойно; че тя не иска, че не може... Гласът й измени. Тя запристъпя, избиколи дългата маса, отвори вратата на салона и изведнъж се втурна към стаята си.

Колко пъти вече чукаха по вратата на стаята й, тя не знаеше. Тя само казваше: "Оставете ме!.. Оставете ме"... "Какво е станало? Какво толкова има? Пак си намери някаква трагедия! - караше се вън баща й. - Филипе! Филипе! Ела тука, речи на тая графиня, че никому няма да разправяш за ония... Ох - пухтеше той, - какви забъркани глави!.. Тъкмо тая вечер намерихте!.. Вместо да сме радостни, да сме горди, че се сродяваме с такива хора... И за какво? За кого!" - гневеше се той, като се отдалечаваше, та да се върне след минутка пак.

Най-сетне той престана да чука, престана да се ядосва и да вика. Сигурно си беше легнал. Къщата затихна и Неда, която се ослушваше напрегнато, чуваше вече само ония неопределени, тайнствени шумове, неведнъж слушани от нея - някакви стъпки, тих пукот, безпричинно изскърцване, - звуци, присъщи на всеки стар дом, които понякога бяха изпълвали душата й със страх. Сега тя сама търсеше да сети предишния страх, та да замести той другия, големия. Напрягаше се, вслушваше се. Напразно. Мисълта й непрестанно се връщаше на заплахата, надвиснала над Андреевото семейство. Щеше ли да мълчи наистина брат й? Умът й я увещаваше, че Филип в края на краищата не ще се реши. Но чувството й - а нейното чувство никога не беше я лъгало - казваше: нямай му вяра вече; знаеш ли дали утре не ще поиска да блесне с тайната, която знае, пред Маргарет Джаксън, пред леди Емили и дори пред майора!.. Какво ще стане тогава с братята на Андреа?.. И с него самия! О, трябва да му кажа, да го предупредя някак...

Докато се чудеше какво да предприеме и се луташе из стаята си, и се ослушваше, тя изпитваше странното усещане, че блуждае в някакъв лабиринт и напразно дири изхода. Не беше вече само от нуждата да предупреди. Имаше в нейното напрежение нещо по-сложно, по-решително... Постепенно и на все по-изявени пристъпи тя съзнаваше, че е дошло време да се откъсне от семейството си - от всичко онова, което не беше нейно и преди, срещу което и преди се беше бунтувала, но с което преди се беше и примирявала. Оня роман, постоянният , който тя сама играеше в света на мислите си, сега като че ставаше действителност... Ето го изпитанието, казваше си тя и си припомняше не една книга, не една героиня, която също като нея бе достигала кръстопътя; разбираше, че тоя път трябва да реши и че тоя път, от край до край, всичко е истина , тъкмо такава истина, каквато не познаваше досега.

И все пак какво да стори?.. Тя отвори прозореца. Студеният въздух посрещна побягналата навън топлина, задимя и я обгърна с облаци пара. Дали да извика на Андреа? Но стаичката на дядо й се намира точно под нейната; а тоя караконджул не спи, ще чуе, помисли с омраза тя. Ще хвърли нещо... нещо леко... Тя обра от перваза снега, смачка го на топка, запокити го насреща. Не уцели. А сняг долу - колкото щеш, но не вече и на перваза... Какво, какво да хвърли тогава? Да имаше шепа мисирени или бобени зърна... Коралите!.. Едва помислила, тя сграбчи огърлицата си от червени корали, подарък й от Леандър. Дръпна я силно, скъса я, изниза я в шепата си и силно замахна. Коралите тъпо зачукаха по насрещната стена, по рамките на прозореца, по стъклата... Ами ако не е в стаята си, изтръпна тя; и после без всякаква връзка си каза: скъсах огърлицата... скъсах я вече, свърши се... Нещо се мярна там насреща, някакъв бял силует зад стъклото, прозорецът се отвори... Той... той! Тя не го виждаше и го виждаше. Надвеси се, сложи ръце пред устата си като фуния. Не, по-добре да не вика... И не само защото дядо й може да я чуе; а защото иска да го прегърне, да разбере сърдит ли й е... Там, при герана, ще те чакам, замаха тя ръце. Той неохотно потвърди с ръка - разбра. Дръпна се бързо назад. А тя затвори безшумно прозореца си, грабна първата дреха, която й попадна, забради се с шала и като открехна вратата, промъкна се и тихо, на пръсти, заслиза по стълбата. Долу, в стаичката, дядо й се давеше от време на време в своята старешка кашлица. Само да не излезе, само да не ме види... Тя прекоси тъмния отвод, намери пипнешком палтото си и с мъчително внимание свали куката на изходната врата. Но едва отворила, и насрещният вятър се вмъкна с цял порой снежинки. Тряс! - тракна се горе вратата на нейната стая. Не съм затворила добре, стрелна се в ума й. И веднага дойде уплашеният глас на хаджи Мина: "Ти ли си, Радое?"... Примряла от страх, тя стоеше и чакаше. Глас повече не се чу. Тя реши, че старият е заспал отново, измъкна се, затвори вратата и се втурна тичешком към тяхното място.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Пътят към София»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Пътят към София» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Пътят към София»

Обсуждение, отзывы о книге «Пътят към София» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x