Стефан Дичев - Пътят към София

- Не знам - рече тя.

- Я вижте каква свенлива годеница - разсмяха се. - Ние искаме да знаем... Датата!..

- Не зависи от мен! - Пак глупости говоря. И чувствувам, че ще се забъркам... Трябва, трябва да измисля нещо.

- Не съм готова още... там с ония, църковните работи - каза тя.

- Наистина, има още някои формалности! - побърза да я подкрепи Филип и тя забъркана, с благодарност го погледна. - В смисъл религиозни...

- За да вземе моето вероизповедание, годеницата ми трябва да положи нещо като изпит... Уверявам ви, че ние бързам повече от вас! - рече Леге сред двусмисления смях на гостите. - Кажете им, Неда!

- Да - каза тя механично.

Но щом се чу какво изрича, щом съзна какво означава тая дума тъкмо сега, когато цялото й същество повтаряше упорито "Друг... друг обичам...", тя пламна цяла, после кръвта изведнъж избяга от лицето й; тя се изпъна, настръхна; намрази се.

- Е да, да!.. Понятно, разбираемо! - викаха и се смееха всички, а мадам Франсоаз я приближи и неочаквано я целуна по челото.

- Сега бих могла да рецитирам! - рече тя, като по неизвестна причина държеше да подчертае връзката между своя рецитал и годежа на сина си. - Маркизе...

- Извинете, мила госпожо, Джузепина свири далеч по-добре от мен! А и аз не бих се лишил от удоволствието само да ви слушам...

Едрата маркиза Позитано седна до хармониума и натисна педала. Задименият салон се изпълни с тихи миньорни акорди. Старата дама облегна с драматичен жест кокалестия си лакът о полираната поличка, вдигна своето хлътнало, обилно гримирано и беззъбо лице, издължи чертите си в трагична гримаса и се приготви да рецитира.

- Колко си смешна, бабо! - обади се неочаквано Сесил. Тя се беше провряла между баща си и бъдещата си майка и гледаше старата дама с големи, изненадани очи. Възрастните благоприлично сдържаха смеха си. Но докато слушаше рецитала на мадам Франсоаз, една от прекрасните оди на Жан Баптист Русо, "Кантатата на Цирцея", в която се говореше за възвишени чувства, за смърт и отвъд смъртна любов, Неда си припомняше думите, които Сесил също тъй спонтанно изрече на оня, първия годеж, в консулството. Да, малката и тогава каза: "Колко си смешна, бабо!" А после каза: "Та нали татко и леля Неда отдавна се обичат!"... Кога бяха произнесени тия думи? И докога бяха верни?.. На нищо не може да се сложи ясна граница вече, мислеше горестно Неда. Нищо не е непроменимо и като че ли, уви, нищо не е удържимо докрай, каза си тя, и мъчителна болка я прониза; но не за миналото, не за собствената й вина към Леандър; а от страх за бъдещето и че там, някъде напред в неизвестното, тя би могла да бъде изоставената.

Гостите едва си бяха отишли, когато откъм стълбището дойде високият, оживен глас на мисис Джаксън:

- Съжалявам, драги мой! - казваше тя и сигурно говореше на Филип. - Не, не ми беше възможно... Как? Сега?! О не, благодаря! Изморена съм. Лека нощ!

Гласът й повече не се чу и за Неда беше ясно, че американката се е прибрала в стаята си. Но докато седеше бездейна и отпусната горе в салона, без да знае и тя защо, докато гледаше с погнуса как дядо й хаджи Мина допива виното от чашите на гостите, Неда някак неусетно си мислеше за любовта на брат си към Маргарет. Как се унижава той! И защо, защо се унижава, разсъждаваше тя със съчувствие, каквото отдавна не беше изпитвала към него. Чудно! А аз винаги съм го смятала за честолюбив и горд човек... Не, лъгала съм се; той не е като татко!.. Е добре, но сляп ли е? Целият град говори за връзките на тая жена с Амир бей... И ние един път ли ги заварваме... О, колко е противно това, как опошлява всичко истинско, мислеше Неда, сетила се за своите срещи и за шемета, в който живееше самата тя напоследък.

Тя хвърли бърз поглед към дядо си, приближи страничните прозорци, скри се зад тюленото перде и залепи чело о стъклото. Стаята на Андреа беше в тъмнина. Спи ли той вече или все още е там? Наблюдава ли я? Сърди ли й се? Тя се взираше, искаше да му направи знак, че мисли за него, ала в това време вратата зад нея се отвори и тя чу гласовете на баща си и на Филип. Не се обърна. Тюленото перде я закриваше наполовин. Без да ги вижда, тя знаеше, че баща й е весел, потрива самодоволно ръце и бляска с очите си; гласът на Филип го издаваше, че е разсеян и раздразнен. Засегнала го е оная, мислеше си Неда, гледаше навън в тъмната нощ с призрачния бял сняг и не внимаваше в разговора им, докато думите им не я накараха да се заслуша. Баща й казваше:

- И иска да ги викаме, а? Демек: заповядайте, без вас годежът не е годеж!