Стефан Дичев - Пътят към София

Най-сетне гласът на мадам Франсоаз я накара да се заслуша.

- О да, в годежа ми е надеждата, драги мой бароне! Ако успея... да, ако тоя път го отведа. Идването ми не ще е било напразно!.. Сега вече разчитам най-много на вас, мое дете! - прибави тя с ефектно извисяване на гласа, като се извърна цяла към Неда.

След излизането на роднините, чието присъствие непрестанно й напомняше с какви хора се сродява, старата дама беше възвърнала настроението си. Преди малко тя дори се канеше да рецитира с музикален съпровод някаква "Ода на отвъд смъртната любов" и затова всички вкупом бяха приближили хармониума. Но Виторио неусетно бе изместил разговора, а после заприказва за Париж и за неща, които издълбоко засягаха мадам Франсоаз.

Неда овладя изражението си и каза:

- Простете, не чух за какво става дума, госпожо?

- Говорех с господин барона за Париж, приятелко моя!.. Преди Леандър не искаше да помисли за връщане... Разбирам, любовта! - усмихна се съчувствено - иронично тя. - Но сега всичко е свършено... всичко е наред... Вие сама не бихте желали да останете по-дълго тук, нали, мое дете?.. Е добре, това ще е нашият съюз. Един малък съюз на ония, които обичат! - прибави тя и с такта на опитна светска дама обходи с поглед слушателите си. - Ето, господа! Ето това сте вие съвременните мъже!.. Майката за вас е нищо! Нужна й е помощта на съпругата, за да възвърне заблудения си син!

- Госпожо...

- О не, мила! Ние с вас нали сме фронт!.. Аз говоря на тях!..

Дали говореше наистина на мъжете или хитро я иронизираше, Неда не можеше да реши. Чудно би било наистина... Тъкмо тя - ако не само се е примирила с мен, но ме търси и за съюзник... Смешно... Тъжно... А какво ме засяга това мен? Какво ме засяга вече?..

Фон Валдхарт, мъж на много по-млада от него самия жена, каза:

- Трябва да се признае, госпожи и господа, че съвременният брак във всяко отношение е много по-духовен от браковете на предишните векове.

- В какъв смисъл? - попита някой.

- Жената сега е не само съпруга, но преди всичко е приятелка на мъжа си.

- Зависи от жената, драги колега... О да, да! Ние например с моята Бепина...

- Е стига занимава хората все с нашите работи, Вито! Престани, моля те!

- Чувате ли? - викна с трагичен глас маркизът. - Трябват ли ви още доказателства?

- И тъй, мой драги господин Леге, излиза наистина, че ще ни напуснете? - попита Сен Клер с незаинтересован глас.

- Не съм мислил, майоре.

- Но тука чувам цял заговор срещу вас?..

Неда видя как Леандър любезно се усмихва, почувствува, че той дири погледа й, и нарочно се закри зад баща си.

- Е да, да! - чу тя обработения глас на годеника си. - Заседях се доста в тоя край на света!..

- С една дума, напускате ни!

- Нямам право вече да се противя, драги майоре. Бракът, семейството изискват сигурност, известни удобства, развлечения. А вие сами знаете какво е тук!

- И кога смятате?

- Естествено, не преди края на войната.

- Но, Леандър! - извика мадам Франсоаз.

- Забравяте моя дълг, майко!

Дълг, ето какъв е той, боже мой - дългът, принципността, необходимостта, истината, справедливостта и тъй нататък, и тъй нататък! Но защо всъщност го упреквам - оправда го разпалено Неда. Той мисли благородно; и нали тъй много му се възхищавах преди... И защо тогава я раздразни думата "дълг"? Тя не би могла да си припомни много случаи, при които Леандър да я е пренебрегвал или да я е обичал по-малко заради работата си. Ала имаше ли случаи, когато да я е поставял над работата си, над дълга, над принципността, над истината?.. О, той винаги бе съумявал да нагоди едното към другото; той е тактичен, умен... Но това ли е любовта, попита се тя с горчивина и с някакво непознато, внезапно избликнало раздразнение; а още и със странно задоволство, защото ослепително ясно съзна колко различна е от него - различна, макар и може би по-лоша, по-себична... Глупости; и каква бъркотия е в ума ми, каза си тя и пак се заслуша в разговора. Тоя път той непосредствено я засягаше.

Жаклин де Марикюр питаше кога ще е сватбата.

- Е да, това наистина трябва да се реши най-после - извика винаги готовият да се възпламени Позитано.

- Хайде, казвайте!.. Не ни дръжте в неведение...

Господин Задгорски, вие като баща... Преведете на баща си, господине!.. Госпожо Леге, вие имате думата...

- Чакайте, те са модерни хора!..

- Елате, Неда! - каза Леандър. - На тоя въпрос трябва преди всичко вие да отговорите.

Да отговори... да. А какво ще стане, ако каже направо: Не искам да се омъжа за вас!.. Тя задържа дъха си в минутно колебание. В погледа й се преплитаха погледи - на баща й, на брат й... на Леандър и Сесил... Сърцето й лудо думкаше в гърдите. Господи, нямам смелост, помисли тя и приближи годеника си. Той я гледаше. Усмихваше й се покровителствено.