Стефан Дичев - Пътят към София

- Какво!.. Защо викат? Какво става? - питаха се изненадани и любопитни роднините.

Илия ефенди, муавининът; който седеше в дъното между своите, макар Филип да беше му определил място по-близо до чужденците (напоследък той все по-често подчертаваше предпочитанието си към своите сънародници), услужливо поясни на престарелия кир Ташо и на разтревожената в любопитството си чорбаджи хаджи Мановица.

- Това е техен обичай - каза той. - За целуване викат, кир Ташо... Анадъмъ?

- Хайде... Хайде, чакаме! - не преставаше да подканя маркизата. - Чакаме целувка...

Леандър и Неда стояха един срещу друг. Той усмихнат, тържествен, тя изведнъж побледняла, сякаш всеки миг можеше да се строполи.

- Колко е развълнувана, милата! - прошепна съчувствено леди Стренгфорд.

Леандър прегърна Неда, Приближи лицето си, целуна я по устните. Устните й бяха сухи, неподвижни, й той я погледна учудено.

Когато от прозореца си Андреа видя как сияещият Леге прегърна Неда и как я целуна, той повече не можа да изтърпи, дръпна се назад в тъмната стая й глухо, яростно извика:

- Дявол я взел... и нея, и всичките!..

Той тръгна надлъж из стаята, отмести стола, стигна вратата, върна се и пак тръгна. Трескавите му мисли сякаш препускаха пред него. Ако това не е лъжа, говореше си той, ако това не е подигравка. Не, аз няма да й го простя; след всичко, което стана между нас - не! Да ме лъже тя така безсрамно; гости само щели да имат, а то събрали целия град. И ето я как му връща годежа. С целувки!.. Целува го! Ах... ах... луд съм, безумен съм, че й вярвам! И защо ми трябваше, защо? Ходи в шантана... пий, дявол да го вземе! Да става, каквото ще... А аз... любов, влюбен... Та то правело човека по-жалък от всяко пиянство. Три дни вече - цели три дни и три нощи...

Той се спря насред тъмната стая, запали нова цигара, потъна в себе си. Къде не се бяха срещали през тези дни и нощи... Сутрин - в училищната барака; следобед - у Филаретова; нощем - при герана... Ах, при герана! И непрестанно в мислите си, в сънищата си... А снощи какво му каза тя? Каза ми: каквото и да се случи, ти трябва да ми вярваш! Знай, че те обичам, че без тебе не мога... Наистина, само жена е в състояние да каже това и после да се целува с другия...

Да става, каквото ще, реши той внезапно, щом отново стигна вратата и излезе в стълбището. Коридорът тънеше в мрак, но от процепа на кухненската врата заедно със светлината идеха и гласове. Нему се стори, че говореха за съседите (в коя ли къща на Куру-чешме в тоя час не одумваха празненството у Задгорски). Но когато се заслуша по-внимателно, той различи думите на баща си:

- Ходих аз, слухтях и там.

- А при Каракола им ходи ли?

- Ходих, бе, нали ви казвам. Намерих там оня Кязим ага, дето се имаме с него. Питам го с околни думи това-онова; а той: всичко си върви постарому, чорбаджи. Ако да бяха ги хванали или... да пази господ, нещо по-лошо да беше се случило, че то Кязим ага нали така някак си щеше да ми подметне... Що вересия е видял от мене!..

- Ама тогаз какво, бе тате, какво да мислим? Ей я, и мама това разправя...

- Майка ти! Чувай, жено. Недей само да разплакваш булката, кога е на такова дередже... И стига си скимтяла и ти!

Андреа стоеше в тъмнината на стълбището, впил ръце в дървения парапет, и не помръдваше. Зашеметен през тия дни, той почти не се беше запитвал какво става с братята му - стигнали ли са там, живи ли са, кога ще се върнат. Но сега, щом чу задавения плач на майка си и на Женда, изведнъж се изплаши. Та Климент и Коста още вчера можеха да си бъдат в къщи! Какво е станало тогава? Случило ли се е някакво нещастие, попита се той колкото със страх, толкова и със смущение; защото мъчителното чувство за собствената му вина не го напущаше. Ако бях отишъл аз, ако те не бяха заминали вместо мен... И защо? Защо? Да видя как тя се целува с оня!..

- Ох - чу той тихото изпъшкване на майка си. - Не я разплаквам аз, Славе. Те, сълзите, сами си текат. Ей го, и днешният ден се изтърколи...

- Добър е бог; на него да се надяваме.

Вратата на кухнята скръцна, разтвори се и се изпълни със светлина. На прага застана набитата пълна фигура на бащата.

- Другата лампа там ли е? - попита той през рамо. В следващия миг се взря в стълбата. - Андреа, ти ли си?

- Аз съм, тате.

- Пак ли излизаш?..

- Не. Качвам се - рече Андреа и тъй като безпричинно беше излъгал, обърна се и се заизкачва нагоре.

- Видя ли ги ония? - каза бащата.

- Кои?

- Ония... Радоевите! Събрали, де що има свят. Дандании и годежи в тия времена! Целия мегдан заприщили с файтони.