Стефан Дичев - Пътят към София

Въодушевен от своята находчивост и без да се съветва с разсеяната си сестра, Филип бе сложил на всяко място малко картонче с името на поканения. "Нейна светлост милостивата леди Емили, виконтеса Стренгфорд"... "Негово високоблагородие консулът на Австро-унгарската империя, фон Валдхарт"... "Синьора маркиза Джузепина Позитано"... и още много такива картончета, с гордост и наслада надписани от него; а също и други, на които се четеше: "Многопочитаемий чорбаджи хаджи Мано Стоянов"... "Уважаемий господин Димитър Трайкович"... "Братовчедката госпожа Анастасия Манолаки Ташова"... "Нашият многоуважаем чичо и дядо кир Ташо Атанасов" (кир Ташо беше българин, брат на хаджи Мина и чорбаджия от старото време)... И така нататък, и така нататък.

Сега празненството с толкова разнородните гости беше в разгара си въпреки напрегнатото отчуждение и погледите, които се разменяха между двете половини на трапезата. При това неколцина от поканените не бяха дошли - не дойде "Негово благородие доктор Рандолф Грин" и "Негова светлост граф Валдемар фон Тибо", а и Маргарет все още я нямаше - така че дълго премисляният от Филип ред скоро се разстрои. Малката Сесил се премести до Неда. Позитано, зачервен и шумен, седна при мадам Франсоаз, която неочаквано беше станала язвителна. Виконтесата разговаряше с Леге и някак подчертано избягваше да поглежда към цялата оная армия в другия край на масата, която мляскаше, смъркаше и се чукаше безспир.

Подозрителен други път и зорък за поведението на хората, сега Радой не забелязваше какво става край него. А и ставаше ли въобще нещо или всичко беше тъкмо така, както единствено можеше да бъде?.. Той беше опиянен от виното, от гордостта си; от щастието на дъщеря си. Постоянно ставаше прав, постоянно канеше гостите и месеше българския с турския, тъй като му се струваше, че мнозинството от чужденците трябва да знаят тоя език...

- Заповядайте, вземете си пак... Господин барон... хаджи Теодосие... Има, има, бъдете спокойни!.. Моля...

Към съседката на майора, консулшата фон Валдхарт, той каза на немски, и то високо, та да го чуят и чужденците, и сънародниците му.

- Ще обичате ли още малко месо, милостива госпожо?.. Бяло, нали? Сега, един момент.

Без да слуша нейните протести, Радой се присегна, сложи в чинията на поруменялата австрийка голямо апетитно парче пуйка и фрау Матилда, която иначе пазеше линия, не можа да издържи повече на изкушението.

А Радоя пак не го сдържаше на едно място. Той взема чашата си и тръгна да се чука с гостите.

- Наздраве, наздраве!.. За младоженците... Бъдете и вие живи и здрави...

- Е, сватя, да се чукнем пак... Честита радост! - наведе се той ухилен и щастлив към мадам Франсоаз. - Недке, превеждай де!.. Наздраве, казвам, сватя! Сватя... Имат ли те такава дума, а? Недке, тебе казвам... Кажи й: българи и французи съюз вече... Как беше вашето там... Алон занфан де ла патри... - запя той при престорените одобрения и ироничните погледи на високопоставените гости.

Мадам Франсоаз чукна чашата в неговата, разтегна хлътналите си устни в усмивка и рече, както го изискваше възпитанието й:

- Но седнете, господине... Кажете на вашия баща да седне при нас, Неда. Миличка Сесил, направи място на господина!

Не стана нужда малката да отстъпва своето място. Позитано веднага се изправи. И него също не го сдържаше на стола му. Той тръгна към другия край на трапезата, спря се пътем при барона, после попита цивилния майор защо го няма доктор Грин, а майорът, вежлив и усмихнат както винаги, се премести на Радоевия стол и любезно направи място на италианеца между себе си и Матилда.

- Доктор Грин? Нещо ще да го е задържало - каза той. - Наистина, напоследък има известно затишие на фронта и нови ранени не са докарвали, но все пак... болница.

- Е да, да! Казвате, затишие... Балканът е голямо препятствие, разбира се. Особено зиме! Как понасяте студа, госпожо фон Валдхарт?

- Студа?.. О, аз съм влюбена в зимата!.. Уви, скуката понасям тежко... Или пък разнообразия от тоя вид - и тя посочи с поглед чорбаджийските жени, които се смееха за нещо, шушукаха си и се побутваха с лакът една друга, като не преставаха и да ядат.

Без никаква връзка тя попита:

- Не ви ли се струва и на вас, маркизе, че нашата годеница е особена днес?

Въпросът й беше неочакван; но не той учуди Позитано, а откритието, че и друг е забелязал промяната у Неда - промяна, която още от началото на празненството го озадачаваше.

- Особена ли, казахте, госпожо фон Валдхарт? А как да не бъде, моля ви се... Спомнете си вашия годеж!