Стефан Дичев - Пътят към София

- От турска страна?

- Все едно.

- Не знам. Ние минахме нощем. И на места пътеката изобщо е затрупана с цели преспи сняг. Ако се разчисти... Брат ми, той е минавал много пъти. Лятно време по нея се движели с катъри и с коне.

- М-да!.. Това беше страничен въпрос... той няма нищо общо с вашите...

- Разбирам.

- Ето какво, доктор Будинов! Аз не обичам да говоря с недомлъвки. А и вие сте в наши ръце... Да! Сведенията, които ни донесохте, може да бъдат съдбоносни за по-нататъшните ни намерения - в един или в друг смисъл. Ако вие сте шпионин - не, не се усмихвайте така! - ако сте шпионин, казвам, безразлично турски или английски, ей богу, ще ви застреляме на площада пред черквата и аз ще дойда да гледам!.. А ако сте такъв, какъвто иска ми се да бъдете, ето вижте тоя кръст, сам ще го снема и ще ви го окача на врата.

- За друга награда жаднееше душата ми, ваше превъзходителство.

- Кажете.

- Да ми вярвате.

- Това ще зависи от пътеката, доктор... Будинов! И може би не само вашия живот... И друго, много по-съдбовно нещо ще зависи от тая пътека... Е, а? Какво е това по страните ви? Е, ако може да ви разбере човек - каза остро и насмешливо Гурко. - Напреди разстрел го чака, той мълчи. А сега сълзи!.. Всъщност разбирам ви - преобрази се неочаквано насмешката му в разчувствуваност и симпатия. - Е да, война! - въздъхна той. - И не знаеш с каква мярка да подходиш към човека. Ето, искам да ви вярвам... вярвам ви. А тая нощ ще спите в карцера! Но сега все пак ще пием чая, нали, Александър Казимирович? Седнете. Седнете и вие, докторе. Корнет, кажете да донесат чай, за всички ни, да, и за вас, разбира се; аз също така ще пия още една чаша...

- И така, драги мой Александър Казимирович - каза Гурко, когато корнетът отиде да изпълни заповедта, - утре на път! Отивате да видите пътеката. В случай, че я има - такова е споразумението ни, нали Будинов, - в такъв случай заповядвам най-подробно да се нанесе на картата... ширина... възможности... И абсолютна тайна! С други думи, подберете хората си. Ако обаче пътеката не съществува...

- Но ние минахме по нея!

- Аз казах: ако не съществува...

Нов салют, още по-близо проехтя и разтърси стъклата. Тримата неволно се заслушаха в неговия тътнеж. Внезапно цялата стая се освети червено и жълто... Отнякъде се понесе "ура": запяха казаци. И пак радостни гърмежи и още ракети, които пламтяха и в най-далечния ъгъл.

- Ликува армията, господа! Слушайте! Целият град ликува!.. Какъв незабравим ден!

- Празненството започва. Ще закъснеете, ваше превъзходителство! - каза Сердюк.

- Да, да... трябва, наистина.

Забравил заканите си, Гурко отиде при блесналия прозорец и с широк разчувствуван жест разтвори и двете му крила. Полковникът и Климент веднага го приближиха.

Вън затрупаният от снега град ту просветваше и гореше със златни и алени покриви, ту загасваше и се криеше под зелените и сини сенки на нощта. А в дъното тъмно се възправяше Балканът, загънат в снежния си кожух. Гърмежите не спираха. Заедно с песните чуваха се възторжени викове: "Слава! Слава!.. Да живей"... И пак "Ура"! - онова ликуващо ура, което войниците бяха подхванали още с идването на куриера и което сякаш оттогава досега не заглъхваше.

В дома на Задгорски също празнуваха. Празнуваха годежа на Неда с консула, и то само както щедрата ръка на Радой можеше да си го позволи във времена като тия, когато чаршийските дюкяни с всеки нов ден се опразваха... Още не беше се смрачило, а в цялата къща вече светеше. Тодорана и чираците, пременени за случая, тичаха нагоре-надолу по стълбището с подноси и дамаджани в ръце. В салона бе сложена дълга трапеза - вино се лееше, и някакво възбуждение, едновременно весело и напрегнато, се беше изписало по лицата на гостите.

А гостите бяха много и така подчертано чужди едни на други, сякаш хора от два различни свята. Неслучайно тяхното настаняване около една и съща маса бе затруднило Филипа. Ако сложеше роднините и старите чорбаджии стол до стол с виконтесата или с мадам Франсоаз, той предварително знаеше какво щеше да произлезе от това; но не ги ли сложеше, и роднини, и чорбаджии щяха смъртно да се обидят. А нали баща му правеше веселието тъкмо заради тях!.. Филип искаше да се посъветва с Неда - нейното изострено чувство винаги му бе помагало при подобни случаи, - но сестра му неочаквано бе станала враждебна към всички в къщи. Пак ще е някое от техните прекалено изтънчени недоразумения, помисли насмешливо Филип, като гледаше пребледнялото й лице, и сам се залови да разреши трудната задача. Той начерта на лист хартия дългата маса и столовете край нея, написа имената на поканените, размества ги. Внезапно го есени щастлива мисъл. Всичко можеше да се разреши просто и ясно, ако гостите бъдеха разграничени! В единия край на масата трябваше да седнат годеникът, годеницата, чужденците, кавалер до дама, както го изисква етикетът; в другия край и колкото се може по-далеч от мадам Франсоаз щеше да настани тукашните гости - вляво мъжете, най-напред старите чорбаджии и до тях, по възраст, останалите първенци; вдясно жените им. Баща му ще седне от едната страна на трапезата, между Сен Клер и архимандрит Доситей, а той самият от другата, до Маргарет, разбира се...