Стефан Дичев - Пътят към София

И наистина, някъде наблизо проехтя радостен топовен гърмеж, а след него и втори, и трети.

- Да - каза Климент. - Има защо да празнуват. Но може би и вашата съвест ще заговори, господин генерал. По-късно... Когато Сюлейман прехвърли окончателно тези четири дивизии от Варна в Цариград... Ала какво фатално недоразумение, боже мой... каква ужасна фаталност - прибави той тихо с овлажнели очи и отвърна поглед от началника на отряда. - Моля постъпете с мен и брат ми според вашите преценки. Нямам повече какво да ви кажа! - рече той горестно, с достойнство, което най-сетне отново намери у себе си.

- Отведете го, Сердюк!

Сердюк чу заповедта, но не помръдна. Изпъкналото му чело се беше сбръчкало, острата жълто пепелива брадичка едва забележимо тръпнеше.

- Будинов - рече неочаквано той, а гласът му беше затаен. - Ти току-що каза... Подкрепленията идели от Варна, така ли?

- От Русенския фронт идат. Във Варна ги товарят на парахода за Цариград.

- Сигурен ли си?

- Аз не съм бил там, полковник Сердюк. Аз само ви съобщавам онова, до което ние с братята ми успяхме да се доберем.

- И ти смяташ, че тия войски... войските от Цариград ще дойдат в София?

- Аз не смятам нищо. Това сме научили, това казвам.

- А защо преди не ни съобщихте тоя факт? Нито сега пред негово превъзходителство?

Климент дигна уморено рамене.

- Пред вас той спомена ли това обстоятелство, корнет? Че във Варна товарят...

- Не смея да твърдя, ваше Високоблагородие! Възможно е да е казал.

- Какво значение има това, Сердюк? - намеси се рязко началникът на отряда.

О, има ли въобще нещо значение, мислеше отчаяно Климент и прехвърляше очи от побледнелия Кареев към някак особения, замислен полковник и към Гурко, който чакаше нетърпелив и зъл. Как дойдох тук - и ето как всичко, всичко пропадна... А Коста и не подозира какво ни чака... И ония в София... ония в София... Мъка го задави, той едва сдържаше сълзите си; от всичко най-тежко му се струваше, че и смъртта им нямаше да има никакъв смисъл.

- Работата е там, ваше превъзходителство - чу той омразния глас на полковника (гласът сега беше колеблив), - в последния бюлетин на разузнавателната служба се споменава за такова прехвърляне на войски.

Стегнатият в мундира генерал се изпъна като струна.

- От Русенския фронт?

- От Русенския фронт, ваше...

- Полковник! Съзнавате ли какво говорите?

- Тъй вярно.

- Е?

- Смяташе се, че войските се стоварват в Бургас... за подсилване на шипченския им фронт. А сега излиза...

- Излиза, че вашите думи, полковник, опровергават предишните ви обвинения!

Сердюк кимна. Щръкналите му рамене станаха още по-остри и късият му врат като да се заби между тях.

Гурко рязко се обърна.

- Доктор... Будинов бяхте, нали? Доктор Будинов. Както виждате сам, вашите сведения ни затрудняват... Да. Приемаме ги под резерва. До потвърждение.

Климент уморено се усмихна.

- Не смея вече и да се радвам, ваше превъзходителство. Приемете ги както желаете.

Генералът задържа на него очи.

- Чувайте, доктор Будинов! Може би ви обидихме... да. Но работата е прекалено сериозна, за да има тук място за личните чувства. Ето, видяхте полковника!

- Слушам ви.

- Има едно-единствено обстоятелство, което все пак може да потвърди или да опровергае вашите сведения.

- Има много обстоятелства, но не са във ваша власт, ваше превъзходителство.

- Това е в наша власт. Докажете, че не са ви прехвърлили през Арабаконак!

- Аз вече казах...

- Казах е недостатъчно! Ето картата. Покажете я тая пътека!

- Не - поклати глава Климент.

- Не?

- Няма я на картата, ваше превъзходителство.

- Но вие и не погледнахте!

- Мен ми е позната вашата карта, макар че е увеличена. Същата имам в къщи. Пътеката почва в Чурек, прехвърля билото и излиза на Арабаконашкия път, четири-пет километра западно от прохода. Макар че на места е доста широка, тя не е отбелязана нито на вашата карта, нито на австрийската, нито на английската.

- Сигурен ли сте?

- Сигурен, да. И не само защото проверих, преди да тръгнем, но и защото по цялото й протежение ние не видяхме нито турци, нито руснаци. Вашите постове ни заловиха, когато вече бяхме над Арабаконашкия път. Впрочем оттам почна и нещастието ни; и те толкова вярваха в съществуването на тая пътека - прибави той с известна насмешка, щом видя, че Гурко приближи до окачената на стената карта и нещо зачерта с пръст по нея.

- Добре, да допуснем - извърна се генералът. - И един страничен въпрос: смятате ли, че по тая пътека, ако тя съществува, могат да се придвижат по-големи части?