Стефан Дичев - Пътят към София

- Още малко, ваше превъзходителство... Желаете ли, ваша светлост?..

- Да, да... Налейте, поручик!

- Налейте... събитие...

- За славата на руското оръжие, офицери! За здравето на господаря император, ура! - извика някакъв глас, висок, енергичен и разтреперан от неудържимо вълнение при това. Чий е той? Защо всички се извърнаха с вдигнати чаши натам, отдето дойде гласът? Сигурно е Гурко - но кой, кой е Гурко, питаше се Климент и трескаво диреше с очи своя герой, докато ниският потон на чорбаджийската къща заеча и се разтърси от "ура"-та на офицерите.

Ура!.. - викаше в себе си и Климент. Нима някой му забранява това, макар че е арестуван и съмнителен и кой знае какво ще стане с него? Да става, каквото ще - и да ми повярват, и да не ми повярват... да, ако ще и да ме застрелят като шпионин, нали знам вече! Плевен падна!.. След час ще го знае и Коста!.. И Андреа ще го чуе... Всички, всички ще го чуят, казваше си той и пак очите му се пълнеха със сълзи, които се стичаха по страните му, хлътнали от умората и от безсънието, а потънал в горестните си мисли, той не сварваше да ги избърше.

- Елате, докторе - стресна го гласът на Кареев.

Корнетът се беше приближил отново до него и го гледаше затаено и развълнувано.

- Полковник Сердюк заповяда да минете в стаята му! - прибави той след минутно мълчание, а погледът му не се промени.

Климент кимна, избърса страните си, без да продума, и го последва.

Те влязоха в стаята на Сердюк, малка и тъмна, а в нея маса, отрупана с книжа, шкаф с катинар и два стола.

- Седнете - рече Кареев. - Или почакайте за миг. Позволете първом да ви кажа нещо.

- Слушам ви, господин корнет.

Младият Офицер приближи замислено масата, побарабани с пръсти по нея, извърна се и бързо заговори:

- Не знам как ще процедира с вас полковникът... И за съжаление нямам власт да се меся. Но струва ми се, че трябва да искам от вас извинение.

- Извинение? От мене?.. Не ви разбирам, господин корнет.

- Да, от вас, докторе. Преди аз... Може би не ви вярвах достатъчно.

- А сега вярвате ли ми вече?

Кареев кимна и се усмихна, но само с устните си. Тъмните му очи останаха сериозни и влажни.

- Аз ви наблюдавах, докторе, и видях.

- Извинете, наистина не разбирам.

- Достатъчно е, че аз разбирам - рече сдържано Сергей Кареев и Климент от душа му беше благодарен за деликатността, защото веднага бе схванал, че корнетът го е видял да плаче от радост и че знае колко е самотен в тоя така дълго очакван час.

Но сега пък къде ще ме водят? И защо, залитна към нова тревога душата на Климент. Не, те прекаляват вече с недоверието си!.. Не ги знаех такива... И изобщо не бяха такива. Някаква военщина ги е обхванала... Какви не доказателства им давам, мислеше ядосано той, докато излизаха от тясната стаичка, дето полковникът Сердюк цял час го бе разпитвал.

- Тук ли е негово превъзходителство? - чу го той да спира първия изпречил му се адютант.

- Все още е тук, ваше високоблагородие!

Как, при Гурко ли? При него го води! Само дето го бе ругал в ума си... О, сега всичко щеше да стане точно така, както си бяха мечтали с Коста по целия път... Генерал Гурко не може да не го разбере! Те приближиха познатата вече на Климент врата, Сердюк почука и щом отвътре се чу високо, стегнато "Да", той прошепна бързо: "Чакайте един момент", влезе и нарочно остави зад себе си вратата открехната, та да ги повика.

Разчувствуваният Климент мигновено приближи процепа и вторачи поглед в човека, който седеше, сложил крак връз крак, малко настрана от писмената маса, пиеше чай и гледаше някъде към насрещната стена. Беше рус мъж, леко прошарен, с голяма раздвоена брада и очи сини, пронизителни и упорити. На врата му, тъкмо където буйната внушителна брада се разтваряше, висеше окачен един-единствен бял Георгиевски кръст... Значи това е той!.. Климент искаше да си припомни видял ли го бе напреди при наздравиците и "ура"-та. Може би... Такова лице му се бе мярнало. Ала сега то приковаваше погледа му със своята развълнувана строгост.

- Ах, и вие ли сте тука, Александър Казимирович! - извърна се живо Гурко към приближаващия го полковник. - Отивайте! Отивайте! (Щяха да продължат празненството в офицерския клуб). Ето, и аз ще изпия чая си и тръгвам... Това шампанско... не, не е за мен, не го понасям. Но какъв ден, драги мой! Слава тебе, боже наш, каква победа! - говореше началникът на отряда с високия си енергичен глас, странно преобразен от радостни нотки, не заповеднически, но рязък, какъвто Климент очакваше да бъде и какъвто наистина биваше обикновено. - Какво има? - вдигна той към Сердюк своите сини, пронизващи очи.