Стефан Дичев - Пътят към София

Четвърт час по-късно Кареев и докторът, а с тях и смутеният Мирон Потапич яздеха по пътя за града. Коста, като негоден да върви, бе оставен във Врачеш, нито свободен, нито арестуван, и все пак под надзора на Мойсенко и Иванушка, които веднага се хванаха да играят с него на дама.

Часът отиваше на четири. Слънцето вече избикаляше снежния масив на Мургаш и в подножието на планината се стелеха плътни сенки. Понякога от тясното гърло на прохода се чуваха оръдейни тътнежи. Но безбройните криволици така ги омаломощаваха и заглушаваха, че те се пилееха по оживената димна равнина и като че ли никой не им отдаваше внимание.

В началото по навик корнетът пришпори коня си и препусна бързо, а другите коне, привикнали тъкмо на такава езда, веднага се впуснаха да го догонят. Но когато Сергей: видя изражението на доктора и че едва се държи на седлото, той опъна поводите и усмихнат го дочака. Оттук нататък те продължиха бавно. Говореха за Петербург, за София и за войната. А в душата на младия офицер отново се заредиха ония раздвоени, сложни чувства, които го бяха подтикнали да остави топлата стая, книгата си и да дири полковник, Сердюк, сиреч най-високия си началник в службата, при когото отиваше винаги с голямо нежелание. Със същото раздвоение и със същото нежелание Сергей Кареев бе постъпил в армията, щом се обяви войната. Защото той не искаше да убива. Дори мисълта, че щеше да участвува в такова противоестествено дело, каквото, според него, беше войната, го отвращаваше.

Залисани в разговор, скоро конниците изминаха пътя до Орхание и навлязоха в града. Главната улица беше заприщена от коли. Налагаше се да избиколят. През Дикинска махала, покрай опожарената джамия, те минаха по моста насреща в Асталийска махала и веднага зад черквата с острата часовникова кула се видя голямата двукатна чорбаджийска къща, при входа на която се развяваше бяло знаме с двуглав орел. Двама гвардейски хусари караулеха с извадени саби и отдалече се виждаше, че мръзнат.

- Тук е главният щаб! - рече Кареев. - Оная, издадената стая, е на генерал Гурко, а втората вляво, тая в сянката, тя е на полковника.

Те оставиха конете на унтерофицера, приведоха в ред външността си и Кареев поведе заловения, едва крачещ от изтощение и все пак изпълнен от странно вълнение доктор Будинов.

Климент винаги бе съумявал да се владее. Външно той и сега се владееше. Ала неочаквано, още щом пристъпи прага на щаба, в душата му вълнението се превърна в такова смущение, че той самият не можеше да се познае. Защо всъщност се тревожа, мислеше си той, като напразно се мъчеше да се успокои. Ще разправя, каквото трябва да разправя; и в края на краищата Сердюк не е Мирон Потапич, не може да отдава на тоя злополучен шинел чак толкова голямо значение. Та аз му нося сведения наистина необикновени...

Полковник Сердюк беше при началника на отряда и един от адютантите (те тук бяха много и постоянно се качваха и слизаха по стълбата) посочи на корнета миндера, проточил се покрай стените на дългия отвод, извика: "Ще чакате!" и изчезна в някаква странична врата.

Те отидоха встрани при прозореца и щом се отпусна на миндера, Климент отново почувствува как страшно е изморен. Идеше му да се излегне, да затвори очи, пък да става, каквото ще... А в същото време душата му беше все тъй неспокойна и разочарована. С каква радост и въодушевление бе тръгнал, как си мечтаеше за този миг - и ето какво се бе случило... А Коста? Горкият, той хиляди пъти съжалява вече, дето е тръгнал, каза си докторът тъкмо в мига, в който вратата на Гурковата стая се отвори и оттам се подаде офицер с масивно, вдървено в раменете телосложение и корава черна брада.

Кареев стреснато скочи прав, изпъна се и звънна с шпорите. Но погледът на едрия офицер само мина по него, без да отговори на поздрава му; той каза нещо на един от притичалите адютанти, строен младеж с червена венгерка и сресана на път коса, и веднага се прибра в стаята.

Климент едва бе сварил да се надигне.

- Генерал Гурко ли? - попита той.

- Не. Генерал Нагловски.

- Нагловски? Мисля, че в някакъв французки вестник четох през лятото.

- Възможно.

- Да, да! По време на Гурковата кампания към Стара Загора...

- Възможно - рече повторно Кареев. - Доколкото знам, Димитрий Станиславович и тогава е бил началник-щаб на неговия отряд. Заедно с генерал Раух и нашия полковник те са с него още от началото на войната.

Климент чувствуваше, че корнетът пак се отпуска (след като известно време говореше сдържано) и сега дори разправяше неща, за които не би трябвало да си говори с един заподозрян. Но подозира ли ме той? Или ми вярва вече?