Стефан Дичев - Пътят към София

Докторът слушаше внимателно и през всичкото време мълчеше. Той дори на няколко пъти възпира брат си, който - разбрал, не разбрал - искаше да се намеси.

- Ако ми позволите да обясня, господин корнет - каза той най-сетне с овладян и любезен глас.

Кареев учудено го погледна.

- Говориш по руски?

- Аз съм завършил медицинската академия в Петербург, господин корнет. Позволете ми да ви се представя: доктор Будинов. С мене е брат ми.

- Продължете - рече Кареев и това, че заговори на вие, беше добро предзнаменование за Климент.

- Смешно е наистина, че унтерофицерът ни нарече шпиони. И дори тъжно! Но в известен смисъл Мирон Потапич има основание - каза той. - Прочее ние двамата идем от София тъкмо с такава цел - носим важни военни сведения за вас.

- Вие! Какви сведения?

- Струва ми се, че би трябвало да ви ги съобщя на четири очи... Всъщност ние дирехме едно определено лице, но вижда се, че не можем се добра до него.

- Кое е това лице?

- Разправяше за голямото началство - вмеси се Мирон, донейде объркан от посоката, която вземаше разговорът.

- Кое е това лице? - повтори корнетът.

- Полковник Сердюк.

Лицето на Сергей Кареев изведнъж доби напрегнато изражение, погледът му се съсредоточи, задържа се продължително в очите на доктора.

- Елате - каза той внезапно, отмести се и му направи път да влезе в къщата. - Тук е едно поделение от службата на полковник Сердюк.

В началото, когато чу разказа на доктора, Сергей Кареев силно се изненада. Без да познава в цялост положението на фронта, сведенията, които Климент съобщаваше, му се сториха изключително важни. Той набързо ги записа в бележника си, попита за някои подробности, уточни други и с всеки нов въпрос все повече се вълнуваше. Ала щом първоначалното впечатление премина, щом размисли върху тия сведения, внезапно те му се видяха дотолкова тревожни, та скоро той ги смяташе вече не само за преувеличени, но и за невероятни. Не е ли измислица всичко, попита се Сергей и си припомни неотдавнашния случай със заловените съгледвачи помаци. Те също разправяха подобни басни - да отърват въжето, да! Разбира се, на Ершов такива не минават. И въобще най-добре ще е той да си ги разпита и двамата; като се върне, да ги разпитва - на мене и без това всичко ми е омръзнало и опротивяло... Така е най-добре, да! Той е началникът, какво съм аз тука, каза си Кареев и като отхвърляше от себе си отговорността, искаше да успокои съвестта си. Ала от тия мисли съвестта му никак не се успокояваше.

Не, тук има нещо неясно, продължаваше да си мисли той и внимателно наблюдаваше доктора и брат му (в затопления зимник бяха въвели и Коста). Те пиеха чай и бързо поглъщаха останалите от обяда пелмени... Ето, дори само от това, как пият чая, мога да кажа кой от тях е бил у нас и кой не е напускал страната си... Но от друга страна... от друга страна, нима фактът, че докторът е учил у нас в Петербург, опровергава съмненията ми, попита се Кареев затаено. Тия невероятни сведения... И в края на краищата дори да приемем, че те са верни - о, да! - откъде би могъл да ги узнае той, един лекар, и то българин? Някой паша да му ги каже!.. А твърди... получил ги от сигурно място. Кое е това място? Какво е? Неопределено. Излиза, някакъв трети брат ги е научил. И към всичко се прибавя другият важен въпрос: откъде идат тия двамата? От София, добре, но през планината? Зиме, посред нощ, по някаква несъществуваща пътека... Това е толкова съмнително, че Ершов само за него ще ги прати по дяволите... Жалко, докторът ми се нрави. Нещо ме кара да му вярвам въпреки всичко. Но началството?..

Всъщност капитанът едва ли ще се върне и утре, сети се Кареев. Споменаваше нещо... в Правец щял да ходи. Добре ме наредиха! И Мишка го няма. И Виталий Степанич кой го знае къде се е запилял... Прочее знае се, рече си той и се усмихна, тъй като другарят му, хусарски поручик, страшно се измъчваше без любов и винаги си диреше работа там, дето би могъл да я срещне. И какво трябва да сторя сега аз с тези двамата, върна се на предишните си мисли корнетът. Да ги нарича шпиони и да ги държи под арест, след като бе пил с тях чай, душата му не позволяваше. От друга страна, можеше ли да ги пусне на свобода, щом те будеха в ума му все нови и нови подозрения? Като са искали да вървят при полковника, там да беше ги закарал тоя унтерофицер. Така де! Какво ги е домъкнал тук да се бъркат в моя живот; той и без това е вече достатъчно забъркан. Полковник Сердюк е човекът, който може да прецени кое е истина в техните думи... и доколко е истина... Да, при него трябва!.. И ще ги заведа, реши Сергей, сетил се внезапно, че не бе изключено да срещне в Орхание познати или че на връщане би могъл да се отбие в болницата на Червения кръст, дето беше милосърдна сестра Нина Тимохина, годеница на приятеля му, убит миналия месец при Плевен.