Стефан Дичев - Пътят към София

- Не, ти се умори... Ще походя!..

- Не съм уморен! Дръж се!

- Искам да вървя!..

Радостта мигновено бе възвърнала силите и на двамата. Един до други, като се подкрепяха и се олюляваха, като охкаха и се смееха на всяка крачка, те заслизаха надолу, без да откъсват очи от долината, която се разкриваше между върхарите на дърветата. Бяха в толкова повишено настроение, че мина доста време, докато Климент се сети, че трябва да свали шинела и да облече вместо него палтото, което носеше.

- Вярно, бе! Ама че сме и ние! Добре, че не срещнахме досега братушките... Вземват те за турчин и виж, че опушкали и двама ни - рече Коста и очите му се подхилкваха, защото в края на краищата всичко беше минало благополучно.

Докато докторът събличаше шинела, Коста извади от торбата палтото му - тъмносиньо, подплатено не с кожи, а с копринен хастар. В Петербург докторът го носеше само есен и пролет, но платът му бе от доброкачествена английска вълна и то топлеше не по-зле от шинела. В дъното на торбата имаше и скъп самурен калпак, подарък на Климент от една негова хазяйка, същата оная хазяйка, жена на търговец, за която той понякога си спомняше с усмивка, при все че после си казваше: Беше една непочтена история. Трябва да я излича най-сетне от паметта си!..

Климент облече палтото, наложи калпака, огледа се, сякаш и тук, сред тая гора, държеше на външността си, рече: "Сега няма опасност да ме вземат за турчин, нали?" и нарами торбата, дето бяха натикали офицерския шинел и феса, които щяха да им послужат на връщане. Като се подкрепяха един друг, двамата отново тръгнаха. Но не бяха изминали и двадесетина крачки, когато отляво, измежду побелелите, гъсто израсли борики дойде силен глас:

- Стой!.. Предай се!..

Те стреснато се извърнаха. В същия миг и двамата съзнаха, че думите са на руски, че най-сетне са между свои, и луда радост ги обзе. Спасени! Спасени!.. Погледите им шареха и диреха сред натежалите борики оня, първия войник, който за тях сега трябваше да бъде и краят на мъките, и началото на непознатото блаженство - да си свободен след петвековно робство!...

- Братя! - отвърна на същия език просълзеният Климент. - Братя, ние идем при вас!

- Хвърли оръжието! - пресече го заплашително друг глас, силен и дрезгав като на мечка, тоя път точно зад тях, оттам, дето гъстата гора се разделяше, снишаваше се и се губеше в урвата.

- Ние сме българи! Идем от София с важни...

- Дявол те взел!.. Ще изпълняваш ли? - викна ядосано гласът от бориките. Беше остър, метален и тонът му стресна доктора повече, отколкото думите. - И само как се научил по руски подлецът... Броя до три: един... два...

Климент извади бързо револвера си и го хвърли на няколко крачки пред себе си.

- Свали и ти камата прошепна той на брат си.

- Че какво става?.. Как...

- Сигурно такъв им е редът - успокои го докторът. - Откъде ще ни знаят! - Ала в себе си и той бе смутен, въпреки че се усмихваше окуражително.

- Ръцете горе!

Те изпълниха и тая заповед и чак тогава бориките се размърдаха. Нещо се провря - тъмносиня фуражка, рамо... ръка, която държи насочен револвер... Изведнъж те видяха пред себе си силно пристегнат пехотински унтерофицер, мършав и мургав, с тънки прави вежди и прави, като тях, заострени мустаци. Стои и ги гледа. И нито мускулче не трепва от съчувствие по жилавото му лице.

- Хайде, Мойсенко! - каза той някому, който все още не беше се появил. - А ти, Иванушка, отваряй си очите!..

- Те само да мръднат, Мирон Потапич - рече отнейде глас, който не беше се обаждал досега.

- Това всичкото е ненужно - рече Климент по руски. - Ние идем при вас... А самият аз съм учил в Петербург и...

Някой шумно го приближи, застана зад него, заопипва джобовете на палтото му, на мундира и панталона. Измъкна портфейла и кесията.

- Няма, Мирон Потапич! - прогърмя в ушите на доктора мечият бас.

- Виж и другия, Мойсенко!

Климент незабелязано се извърна и погледна украинеца... Мойсенко беше едър, бузест войник, донейде тромав и малко смешен, с къса пухкава брада, с орехови очи, които се силеха да бъдат страшни като гласа му. Неговите почервенели от студа лапи усърдно пребарваха в момента Коста и изваждаха от джобовете му, де какво намерят.

- Стига де - викаше Коста и се дърпаше. - Туй са си мои работи... Туй да не е оръжие! Че вие от турците бетер, бе! Какво? - И той безпомощно извиваше очи към брат си, сякаш да му каже: ти каква ми я разправя, тя каква излезе!..

- Не им се противи сега - каза Климент. - Изглежда някакво недоразумение, ще се оправим... Господин унтерофицер - обърна се по руски той към Мирон Потапич, който приближи, наведе се, дигна от снега револвера и камата и внимателно ги заоглежда. - Господин унтер, аз разбирам мерките, които вземате срещу нас... Война е... Това е естествено. Но, ради бога, изслушайте ме!..