Стефан Дичев - Пътят към София

- Смайваш ме! - каза той - Излиза, че съм бил герой, без дори да подозирам.

- Но ти не знаеш за портретчето!

- Портретче - чие?

- Твое, господине! Още съвсем като момче; косата ти стригана... Залепила съм си го в дневника. Преди като го видях, и го целунах!

- Извинявай, но... Мой портрет в тебе?

- О, да! Всъщност ти нищо не знаеш. Аз тогава те обичах... После, като заминах, за Виена... в пансиона... Как ми беше тежко там в началото, ако да знаеш! Нямах приятелки... всички страняха от мен... Нали бях дива българка!..

Той изръмжа някаква острота към ония там, в онова далечно време, седна върху затрупания със сняг геран, привлече я на коленете си.

- Разправяй.

Тя разказа за своя живот в пансиона и как единствен приятел в началото е бил дневникът й. В дневника си тя разговаряла с него, с Андреа.

- Само колко пъти съм целувала портретчето ти...

- Това със стриганата коса?

- Да...

- Поне приличам ли там на човек?

- На човек... в смисъл на мъж, както сега, не. Но там си едно много сладко момче.

- Дявол да го вземе, откъде се сдоби ти с това портретче?

- Откраднах го - каза тя.

- Я!..

- Учудвам ли те вече, а?

- Не... Вече не!

- Тогава... да, бях един път у вас... Преди да замина. Видях го на полицата, в стаята на вашите... Не можах да се сдържа, вземах го... Но ти може би си казваш: ето какви неподозирани таланти има!

- О! - разсмя се той и бързо я целуна. - Уверявам те, само такава ми харесваш... Не си ли разбрала, драга моя и любезна госпожице, че от всичко най-много мразя престореността на ония там ваши важни дами и господа!..

Да, тя отдавна го бе разбрала. И всъщност това беше единственото, което ясно и определено разбираше: той е като нея; и тя е като него. От младостта им ли произтичаше това тяхно сродство? (Защото, колкото и да се възхищаваше от културата на Леандър, тя никога не беше дирила в душата си такова сродство с него). Не, не само от младостта... Двамата седяха в студа прегърнати и никой не помисляше, че е късно, че е опасно, че е нечестно. Разговаряха. За какво?.. Просто разговаряха без насита. Всеки искаше още от другия... Подхванеше ли той, тя трябваше да знае всичко - как е било, защо е било и обича ли я сега; подхванеше ли тя, той я измъчваше с въпроси - и като да беше пред някакъв неумолим съдник, тя отговаряше, обясняваше, оправдаваше се, а несещана досега сладост имаше в това, да седи в прегръдките на тоя съдник и да разкрива душата си... Те ту говореха за книги и кой какво е чел, и какво обича да чете, и защо обича страстно тъкмо това, а не друго; после без връзка се прехвърляха на войната и какво им носи тя, и какво очакват те от нея, какво желаят; после пак за любовта си - обичаш ли ме?.. Обичам те!.. А ти? А ти? О, ако знаеш как те обичам... Разговорите им непрестанно описваха полукръгове - един, втори - и ето ги, че пак се срещаха, пак сключваха кръга...

- О, боже мой! - каза тя, сякаш разбудена от градския часовник, който едно след друго биеше полунощ. - А като си помисля, че ти сега можеше да не си тука, че можеше да си някъде в Балкана или и аз не знам къде...

- Остави - каза той, разбуден сякаш на свой ред не от ударите на часовника, а от нейните думи. - Недей ми припомня.

- О, Андреа... Колко много неща не трябва да си припомняме - прошепна тя и още по-силно се притисна в него.

А в това време Климент и Коста бяха прехвърлили вече билото на планината. По-младият, Коста, бе изкълчил силно левия си крак и все повтаряше:

- Да поспрем отново... а, бате?

- Върви... върви още малко!

- Ох!.. Не мога...

- Ами дръж се здраво в мене де! Подпирай се и с тоягата... Ха така!

- Не мога вече с тоя крак... Ох, не мога, братко! - пъшкаше Коста и при всяка стъпка се гънеше и се чупеше, защото изкълченият му крак от студа се бе съвсем подул.

- Чакай, чакай да се подпра за малко - рече той задъхано, когато заобиколиха отвесната червеникава скала, препречила погледите им към далечината, спря се, облегна гръб, но скоро се свлече и цял се отпусна в снега.

Климент хвърли вързопа, който носеше, и също седна до него. Бяха изтощени, плувнали в пот, ала седяха един до друг в снега и никой не помръдваше, макар да знаеха, че ще простинат. Нощта отдавна бе минала; рядко обраслата скалиста теснина, по която се свличаха, блестеше от насрещното слънце и турските постове, ако се намираха някъде наблизо, непременно щяха да ги забележат.

Нещастията им се заредиха още от селото Богров, дето слязоха от санитарната кола, с която пътуваха, и неочаквано се натъкнаха на хаджи Мина, тъста на съседа им Радой. Наистина, старият хитрец се заговори с файтонджията си турчин и се преструваше, че не ги забелязва, но те бяха уверени, че ги наблюдава под око и че ако не им се обажда, то той сигурно за това имаше някаква своя, лична причина. Климент дори подозираше тая причина. Напоследък покрай голямата търговия на зетя си хаджията бе обхванат от своята някогашна страст, сарафлъка. Отде вземаше той ония позлатени икони и сребърни кръстове, които докторът неведнъж го бе виждал да продава на колекционерите англичани? Не ги ли закупваше от османлиите, ограбили при отстъплението си не една черква и не един манастир? Възможно беше и сега набързо да е обиколил турския тил; до оня ден си беше в града... Да, срещата с хаджи Мина сериозно ги разтревожи. Научеха ли в София, че отиват към фронта вместо към Ихтиман, както ще каже Андреа, много непредвидени неща можеха да се случат...