Шеговитите очи на приятеля му го дебнеха.
- Какво, паша? Любовно писъмце?..
- Уви, Фреди! Просто покана за годеж. И за тебе се отнася!
- Годеж? Е, това е възхитително! Кой е този нещастник?
- О! Това сигурно ще е за годежа на господин Леге! - каза неочаквано леди Стренгфорд. - Пак от брата на младата Задгорска, нали? И мен покани вече... И вас, нали, Джордж?
Сен Клер кимна, но виконтесата не се успокои.
- Имам чувството - продължи тя, като подбираше внимателно думите си и говореше с неприсъщ ней сарказъм. - Да. - Виждам нещо парвенюшко в тия покани... Горкият консул Леге!
- Аз бих казал, щастливецът Леге! - усмихна се Сен Клер и останалите мъже вкупом потвърдиха:
- Но тая българка наистина е привлекателна... О да, да... Интересно!.. И после, толкова по-млада от него!..
Леди Емили се принуди да ги спре.
- Не, аз не казвам нищо срещу нея, драги приятели! О не!.. Тя е една много мила девойка... И най-малко аз съм, която бих правила тия различия... Но все пак поканите... И това желание да се използува положението на уважавания от нас французки консул...
- Радвам се, че сама разбирате, леди Емили! Необходима е и тая жертва. Трябва да отидем на тоя годеж... И не само за консула - макар той да е важният в случая. Но дори и за тях! Преди малко говорихме, господа: нашите задачи тук - настояща, близка, по-далечна...
- Ах, времена! - въздъхна виконтесата. - Учудва ме как вие винаги виждате в перспектива, Джордж...
- Ласкаете ме, леди Емили! В края на краищата не е толкова трудно човек да открие кои от българите тук в града мотат да ни послужат в един или друг смисъл, нали?
Рандолф Грин дигна лакти от масата и се обади:
- Като стана дума за българи, че се сетих... Забравих да ви съобщя, леди Емили. Моят помощник, доктор Будинов, ще отсъствува за два дни от болницата.
- Болен?
- Не... Не зная... В Ихтиман отишъл с някакъв свой брат... Спешно, да оперира близък. Или нещо такова. Не обърнах внимание.
- Но това... това е своеволие! Всеки трябва да изпълнява дълга си! Той тук е необходим, доктор Грин!
Грин задържа поглед на възмутеното й лице.
- В известен смисъл... да! - рече той. - Но не сте ли си помисляли, че моят помощник всъщност е българин?
- Какво искате да кажете?.. Искате да кажете...
- О, просто размишлявам. Имам предвид един друг случай - каза той.
Сен Клер побърза да се намеси:
- Не правете паралели, Ралф. Будинов е изпитан човек... Изобщо, леди Емили, тия два дни... Една разходка до Ихтиман ли казахте, драги? Е, толкова по-добре... Уверен съм, че тя ще освежи нашия млад доктор... О, да! В последно време той наистина се беше преуморил от работа.
Бейкър погледна часовника си и стана.
- Е, Фреди, нас ни чака път!
- Готов съм, паша!
Другите също наставаха.
- Как, тръгвате ли вече?
- Уви, дългът зове, както казва нашият майор, любезна леди Емили. Да не забравя, Сен Клер, благодарете там от мое име на тоя господин... за поканата, разбирате... И бъдете така добър да предадете моите най-сърдечни поздравления на консула!
- А от мое име на годеницата! - прибави веднага Барнаби. - Съжалявам, че не ще имам удоволствието да танцувам пак с нея, така й кажете, майоре!
Вечерта Неда си бе казала: Какво пък - това си е мое, мое, като в някой роман . И да съм влюбена, то е само за тая нощ; утре той ще е далече, може би никога няма да го видя пак... И така тя заспа с мисълта за Андреа и във всичките й сънища беше все той.
Ала на сутринта тя го видя по риза и усмихнат на неговия прозорец. Очите му й говореха нещо, което тя не разбра, защото лудо се изплаши. Побягна, скри се, а после, без да се разбира сама, върна се при прозореца и надникна иззад пердето. Андреа беше слязъл долу, в двора, замеряше със снежни топки момченцето на брат си и се смееше. Игривата му веселост и смехът му я поразиха. Как, нима това, че заминава, за него не означава нищо? Ала малко по-късно тя откри, че той все поглежда към прозореца й, и от тия погледи, които така упорито я диреха, цяла изтръпна. Не... не! Невъзможно. Не, аз съм безумна!.. А защо, защо да не му махна с ръка?.. Той заминава! Скоро и аз ще замина и никога няма да го видя, каза си тя и беше готова да отмести пердето. Но в тоя миг за нещо я извика Тодорана, после брат й я спря да й поиска съвет за годежното празненство, което всички в къщи усилено подготвяха. Когато се върна пак при прозореца, Андреа вече не беше в двора. Господи, прошепна само тя, залепи чело о стъклото и заплака.
Плачеше, без да помръдне, без глас и както й се струваше на самата нея, плачеше единствено, защото не беше му махнала с ръка за сбогом. Ала в същото време, без да разбира и тя защо, онова, което наричаше свой роман , оживя пред очите й - не вече както през нощта, мъчително и страстно, но някак безнадеждно, някак безвъзвратно. Като в латерна магика, картините се меняха една след друга и тя ги гледаше. Виждаше себе си, него. Виждаше погледите, които си размениха, когато тя отиваше да се запознае с бъдещата си belle mere, и как после го срещнаха с файтона... А на приема той нарочно не искаше да танцува с нея... И после в дома на Госпожата, когато мислите й като да го извикаха; и още в бараката, дето тя за първи път почувствува какво означава всичко това... О, прошепна Неда, стигнала най-после до вечерта при стария геран, до прегръдките и целувките, които я бяха зашеметили; сякаш е било предопределено и другояче не е могло да бъде!..
Читать дальше