Стефан Дичев - Пътят към София

- Не съм уверена, че ние трябва да се вмесим открито във войната - каза тя. - И за бога, какво ще спечелим срещу толкова много наши жертви?

- Най-първата ни печалба ще е, че няма да загубим предимствата, които вече имаме, леди Емили!

Другите мъже също се оживиха.

- В краен случай Протоците ще останат в наши ръце! Нали, Сен Клер?

- Че за това, майоре, нужно ли е да участвуваме във войната...

- Да, да, тъкмо тая ще е сметчицата на Дерби! И на нашия въжеиграч Солсбъри! - викна Барнаби и от вълнение сви дългите си крака.

Лицето на виконтесата стана строго.

- Джентълмени! - каза тя. - Това са шеги, надявам се. Нашата политика в никой случай не може да бъде тъкмо такава... Прочее ние и други път сме говорили с вас, Джордж. Тоя нещастен полуостров наистина се нуждае от някаква промяна...

- Не оспорвам, леди Емили! Времената се менят. Зависи обаче каква?

- Все пак тия хора, българите, са християни, нали? След миналогодишните събития и ужасите, на които аз бях свидетелка...

- Но не по-големи от ужасите, с които днес "освободителите" заливат страната, скъпа леди!

- Не знам... Не съм видяла... Но предполагам, вярвам... Все пак справедливост, човещина е нужна, Джордж! Изобщо човещина е нужна - и за българи, и за турци. И ако питате мене, компромисът е единственото решение, господа! - Неочаквано нейните сиви, изпъкнали очи овлажняха и на лицето й се изписа скръбно и вдъхновено изражение. - О! - каза тя. - Като си помисля какви жестоки страсти тлеят в нас, хората! И защо, за бога? Защо?.. Нужен е бърз, безусловен мир... Някаква автономия може би за българите... и също гарантиране правата на турското население, да... И всичко ще се оправи.

Тя се спря, замълча. А мъжете, които чакаха търпеливо, най-сетне се раздвижиха.

Сен Клер използува случая и рече:

- Всичко е тъкмо тъй, както вие го казвате, окъпа леди Емили. Бедата е само тая, че войната не спира. И че от ден на ден нещата стават по-сериозни; дори съдбоносни... А оттук и необходимостта Европа да вземе положението в ръцете си. Както през Кримската война... Защото - оставете я Турция - да говорим откровено: какво би станало с нас, ако Русия трайно се настани на Балканския полуостров? Ако завземе Цариград, Галиполи? Ако, скрита зад тоя благовиден и уж хуманен претекст, се придвижи към Суец?..

- Но вие говорехте за някакво тайно споразумение с Австро-Унгария, което ще осуети... Мисля, че вчера споменахте.

- Да, споразумение, което трябва да застраши гърба на цар Александър.

- И все пак това е друго, Джордж. Това е дипломатически натиск, не война!

- Разбира се, че това е съвсем различно от пряка намеса и война - подкрепи виконтесата от ниското си столче мистър Гей.

- Е да! Но представете си, ако едновременно с Австро-Унгария към нас се присъединят още Франция, още Италия (Германия я оставете; тя хитрува и играе своя политика), да - а именно такава е целта! - няма съмнение, нещата коренно ще се променят. Тогава и в пряката намеса не би имало никакъв риск, вярно ли е, Гей? Ето защо нашата задача е да спечелим преди всичко тяхното обществено мнение... Да го преобърнем! С вестници... с анкети... Така ли е, Гей, вие сте опитен?.. Тоя Леге, тоя Позитано тук - малки пионки в играта, а по силата на обстоятелствата станали по-важни от топа, от коня, от царицата, ако щете... Защо? Защото именно оттук, от тила на фронта, излизат ония твърде важни за нас сведения, сигнали, информации, доклади; да, и тъкмо тия, до неотдавна незначителни консули сега могат да наклонят везните на общественото мнение и на своите правителства дори повече, отколкото посланиците им в Константинопол, господата Тисо и конт Корти.

- Все пак, струва ми се, че пресилвате тяхното значение, майоре - рече Бейкър.

- Може би, сър. А може би и недооценявам това значение... Защото не ни ли разполага животът така, че всеки да има своя задача, колкото, и незабележима на пръв поглед да е тя?

Той стана прав. Очите му тъмно горяха и събеседниците му за миг го погледнаха изненадани. Какво, наистина, какво особено има в тоя Сен Клер? И защо на всички се струваше, че той е развълнуван въпреки привидното му безстрастие? Както винаги, и сега беше изискан, елегантен, малко небрежен; сивите коси леко пригладени, мустаците подрязани тъкмо колкото трябва, жакетът сиво-син, кариран, жилетката по-светла, в тон. Ако да не беше толкова кокалест и сух, той би могъл да мине за красив мъж, на вид по англичанин от всичките си сънародници в стаята, а въпреки това нещо го делеше от тях и те неосъзнато го чувствуваха. И това нещо се криеше в очите му - черни, внимателни, затаени, очи, които еднички говореха за страшната му самота.