Стефан Дичев - Пътят към София

Макар подводните реки на чувствата им вече цял месен да се стремяха една към друга, до тая вечер при стария геран Андреа и Неда не съзнаваха ясно накъде отиват и какво означава за всеки от тях това мъчително влечение. Ала замайващият миг мина, дойде нощта и онова стремление, което доскоро бе свенливо, неосъзнато, сега властно ги подтикваше да мислят един за друг, да се дирят и да се намират мимо всички препятствия.

Когато Андреа се прибра в своята стая, първото му действие беше да погледне през прозореца към нейния прозорец не светеше. Дали спи вече? Докато брат му сравняваше - за кой ли вече път! - картите ("Чудно, казваше той, и на руската я няма тая пътека!"), докато в повишено настроение преглеждаше петербургското си палто и хубавия самурен калпак, които щеше да вземе за там, Андреа крачеше от единия до другия край на стаята смутен, развълнуван, виноват... Цялото му същество се бе преобразило и по някакъв странен начин всичко в него се бе обърнало навътре, дето сега душата му беше преизпълнена с любов... Той смътно чуваше какво казва брат му, отговаряше безсъзнателно и механично. Една-единствена мисъл го владееше: какво ще бъде утре?.. Като че днешният ден неочаквано беше разделил живота му на вчера и утре: и всичко, което е било до тая вечер, му изглеждаше забъркано и усложнено; и всичко, което щеше да дойде, струваше му се, че ще бъде ясно и осмислено...

Той се съблече, взема "Антологията" - хубаво джобно издание, подвързано в кожа, изтъркала се по ръбовете, единствената ценна вещ, която бе донесъл от пътуванията си, - изви лампата към своя креват и легна. - "Късно е вече! Трябва да спим!" - каза брат му. - "Ти спи!" - отвърна Андреа. Той запрелистя антологията: французки и всякакви други европейски поети; имена, които обичаше; стихове, които знаеше наизуст. Докато шепнеше с наслада думите и къпеше душата си в музиката на ритмите и се опиваше от звънките рими, той пак беше с Неда.

Той беше с нея и не при стария геран, а изобщо с нея; прегръщаше я и я галеше, и я целуваше, но не както преди, дръзко и пламнал от желание. Нещо неплътско имаше в чувството му, само духовно, възвисено, тъкмо такова, каквото, никога не бе изпитвал досега. И той сам съчиняваше стихове, наричаше я своя възлюблена, своя душа и мечта; и после я наричаше своя мила и скъпа; и приятелка на живота си; докато най-сетне я нарече и своя жена. Но щом я нарече своя жена, безплътните видения се разлетяха като плахи птици. Той изведнъж престана да чете стиховете и макар погледът му да беше пак там, в думите, в римите, в ритмите, той виждаше вече само нея. Очите й, и как го гледаха... И устата, която чакаше неговата уста... О, тя ще бъде моя, моя за цял живот! - повтаряше си той, отдал се на видението си, и сякаш притискаше с все сила към себе си това гъвкаво, заоблено тяло, коравите гърди, които го замайваха, цялата нея и всичко, което беше тя.

Внезапно той се сети за Леге, за годеника й, който може би също я бе прегръщал и целувал, и остро, враждебно чувство го прониза... Той мигновено затвори стиховете, надигна се, духна лампата, заслуша се в бързото дишане на брат си. Странно! Странно! Аз ли съм това? Ревнив към една жена, която аз крада от друг... Ала и ревността сега му се струваше, че има някаква сладост... А дали само я е целувал?

Познавам ги французите аз! - трепна от неочаквано предположение Андреа. Какви ужасни мисли ми минават през ума! Тя, която е така чиста; само очите й като погледна, и би трябвало да се засрамя... О, да престана, да престана! Но той не преставаше и не се засрамваше. Измъчваше се и ревнуваше, защото колкото и да я чувствуваше чиста и неприкрита, Андреа я чувствуваше и жена, а самият той познаваше вече достатъчно много жени, макар и да не бяха те като нея...

А в това време Неда се въртеше в леглото си и също не можеше да заспи.

И как наистина да заспи, когато нещо страшно се беше случило... Ала дали чак дотолкова неочаквано? Този въпрос най-силно я измъчваше и не преставаше да рови и преобръща душата й. Погледнеше ли назад, тя откриваше, че в нейния живот винаги бе имало някаква празнина; очакване , което не се засищаше от любовта на Леандър. И защо? Та той е така благороден, мил, и нали аз го обичам?.. Да, тя го обичаше и пак щеше да го обича, когато другият ще е далеч, ала отгде идеше тогава онова странно чувство, че всичко безвъзвратно се е променило? Колко съм станала непочтена - о, аз всъщност не го заслужавам вече! И как можах да се оставя в ръцете на оня...

Но щом се сети за прегръдките и целувките на Андреа, тя веднага престана да мисли за годеника си. Непозната изнемога я обхвана, разлюля я и сякаш я разтопи в тъмнината. Тя отново си представи всичко . Ала и представите й не бяха образи, не бяха видения, а мъчително - сладостни тръпки и тя ту се губеше в прегръдките му, силни и ненаситни, ту сещаше в устните си впити неговите устни и се разтърсваше, и се измъчваше, и гореше от неговата страст. С острия инстинкт на млада жена, пламенна и непристорена, тя осъзнаваше сега, че той винаги й беше харесвал; присъствието му я бе смущавало тъкмо защото нещо в него физически я покоряваше. Към онова вълнение, с което според случая го бе наричала и красив, и привлекателен, и невъзпитан, и несправедлив, тоя път тя притуряше още думи и го виждаше и силен, и млад, и дързък, и желан... Боже мой, боже мой! - шепнеше тя, въртеше се в леглото, мачкаше възглавницата и все не можеше да си намери място, пламнала и замаяна, а още и засрамена и отвратена от себе си. И как ще срещна утре Леандър, как ще го погледна в очите? Ненадейно нова мисъл я прониза: колко различни са целувките на двамата... Тя не искаше да ги сравнява, изтласкваше и гонеше тая нелепа мисъл, но пак ги сравняваше и смаяна, ужасена, съзнаваше, че целувките на годеника й я бяха оставяли хладна, че ги бе отбягвала, докато сегашните не й даваха покой. О, да, достатъчно беше да се отпусне, да се протегне, и ги сещаше с цялото си тяло. Това ли е то мъчителната страст, за която бе чела в толкова книги?.. Но какво блаженство, боже мой!