Стефан Дичев - Пътят към София

Името на Климент видимо я успокои и тя се отправи към шкафа. Докато му отбираше топли гащи и дебели чорапи, тя му заразправя нещо за бременността си - не, не за детето, което чакаха, а че била погрозняла. Но това не беше истина; тя го знаеше и го говореше, та да му се хареса повече. А той щеше да я харесва дори и да беше погрозняла, макар често да споменаваше на шега пред нея бялата Катина терзийката и гюзел Таска, и още две-три други градски хубавици, които бе позаглеждал на пътя... Колко глупаво е било всичко, мислеше си той сега. Ами че тя, моята, е къде по-хубава от тях... И нима се минаха вече седем години!.. Ако не беше Славейко, нямаше да го повярва - като че вчера беше... Спомни си как я видя за първи път в Ихтиман, с оная, розовата кърпа на главата... И сега отива ужким в Ихтиман. Ами ако не се върне?.. Че аз съм бил голям страхливец, бе! - рече си възмутен Коста. Пътеката нали я помня; и брат ми не е кой да е... Веднаж само да се доберем до руснаците, там на ръце ще ни носят! Да, но ако, не дай боже, турците узнаят, че сме прескокнали оттатък? Откъде, кой ще им каже, лесно се успокояваше Коста. Тоя път и Женда ще си затваря устата! Пък и след два-три дни ние сме си тука...

- Да ти приготвя тогава и за ядене - попита жена му.

- Чакай! - спря я той, разтревожен, че в кухнята тя ще се разговори с баща му или братята му. - Утре, преди да тръгнем... Тескере имам да вадя, и кой знае още колко ще се въртим, докато намерим някоя каруца за нататък...

На Женда и без това й се спеше. Но тя се извърна към мъжа си, учудена от настойчивостта му.

- Ама аз и сега мога - рече тя.

- Не, не... Стой си тука!.. Да си лягаме, а, булка? - прибави той по-меко, с разнежена усмивка, която се разля по цялото му черновеждо, хубаво, кривоносо лице.

Тя не каза нищо, не кимна дори, а се върна при шкафа и заразкопчава роклята си. В другия край на стаята той също се събличаше и от време на време очите му се спираха на пълните й рамене, на наедрелите гърди, които се надигаха под ризата, и на тежката плитка, която тя бавно сплиташе. Спираха се и на корема й, който още не личеше, но щеше да проличи - и тая мисъл превръщаше сега страстта му в умиление и нежност... Той се съблече преди нея, приближи иконостаса. "Запази ги... жена ми, сина... другото... Пак да се върна при тях, само това те моля"... - шепнеха беззвучно устните му. Други път той само се кръстеше, но сега се надигна и целуна посребрената десница, с която Богородица беше прегърнала младенеца си.

- Угаси! - рече Женда, когато видя, че мъжът й се обърна и тръгна към леглото.

Той духна лампата и легна. Под тежестта му дървеният креват изскрибуца, а хладните постелки пропъдиха мислите му. Той се зави по-добре, отпусна се. Очите му свикнаха с тъмнината, а и кандилото в ъгъла пръскаше трепетлив зрак. Там се мяркаше силуетът на Женда. Една мисъл в две души, мислеше си той, като я гледаше, че се надига да целуне и тя иконата, и я чакаше да приближи в тъмнината. Тя легна до него, но той провря ръка под врата й и я прегърна. Пръстите му докоснаха меката й гръд, а тя цялата се притисна към него... Не, нямаше го желанието, бягаше страстта. Той чувствуваше туптежа на сърцето й и му се искаше да остане така, неподвижен, без да спи и без да мисли. Вън, в отвода, се отвори вратата на кухнята, чуха се гласове, стъпки - на братята му, които се качваха по стълбата към горния кат; и други стъпки се чуха по-късно, и покашлюването на баща му, този път задавено, уморено; после пак нещо изскърца в нощта, някой приближи, спря се от другата страна на вратата им, сякаш се взираше през процепа и се ослушваше.

- Коста! - чу се приглушен женски глас.

- Майка ти... - трепна Женда.

Майка му - старият й е казал и сега вече сън не ще я хване.

- Няма ли да й се обадиш? - прошепна учудено в лицето му Женда.

- Утре - прошепна той. - Знам за какво ме вика...

Гласът зад вратата не се повтори; стъпките се отдалечиха, заизкачваха се тихо по стълбата. Отива да придумва бати, помисли Коста и беше доволен, че не се обади. Нека Климент й обясни, Климент по-умен... А аз? Нали трябва да кажа на Женда? Не, да не я тревожи сега, щом тя и без това утре ще научи всичко. Но минута по-късно и мимо решението си той се чу сам да казва:

- Жендо! Ние с брата... при руснаците отиваме... Ако, не дай боже, се случи нещо, рекох да знаеш.

Замълча, заслуша се. Какво щеше да отвърне тя? Но тя не се обади, не помръдна. Само дъхът й равномерно и влажно го пареше по ръката.

- Спиш ли? - попита Коста, като едва-едва надигна глава.

Тя не отвърна и сега. Спеше. Той се отпусна на възглавницата, заслушан в диханието на жена си, което се преплиташе и се сливаше в мрака с диханието на сина му.