Стефан Дичев - Пътят към София

- Ти пак ли си пиян? - попита той ниско.

Андреа бръкна в джоба си, извади тескерето и му го показа.

Старият се олюля, залови се с ръка в края на масата.

- Не!.. Не!.. Не разрешавам... - извика той. - Ти ум имаш ли! Сърце имаш ли! Клименте, Коста, кажете му на тоя безумец!..

- Какво ще му казваме - обади се откъм огнището Коста; той се бе навел да свали кафето. - Щом трябва, ще иде... Ей го къде е!

- Ох, господи боже, света Богородице... Какви времена, какви времена! Големи мъже, глупави мъже... Какво мълчиш и ти, Клименте? Ти си най-голям, кажи им...

Изражението на доктора стана твърдо.

- Да, Андреа, ти наистина не трябва да заминаваш.

- Я стига и ти!.. Виждаш, че съм си извадил тескере.

- Не, няма да ходиш... Ще останеш тук.

- Ти луд ли си!..

- Трябва да продължиш, Андреа!

- Какво да продължа?

- Сведенията... Явно, само ти имаш достъп до тоя източник.

Слабото лице на Андреа се издължи, очите му заблестяха... Ала тъкмо защото брат му засягаше най-чувствителното място и слагаше пръст в раната му; тъкмо защото цялата му душа заехтя: ще останеш!.. Ще я виждаш всеки ден, всяка нощ! - той изведнъж се почувствува унизен, гордостта му избуя, надигна се; той приближи и удари мрачно с длан по масата.

- Ти няма да ми се месиш! - извика той.

- Аз не ти се меся. Мисля, че ще е от обща полза.

- Тия сведения са нужни на тях! Не ние да си ги бърборим помежду си тука!..

- Разбирам го, любезни, не по-зле от теб.

- Тогава не се меси!.. Бъди спокоен, все ще се промъкна. Ето, карта съм взел, тук съм си начертал пътя... И изобщо... сами виждате, че вече в София нямам никаква работа! - рече той с горчивина и с желание да се самоизмъчва, нещо, което Климент разбра в буквалния смисъл и си помисли: сигурно се е отегчил вече с нея!

Но това не му попречи да каже:

- Престани с детинщините си, Андреа! Ако ти не беше нужен тук, най-малко аз ще настоявам да останеш... когато ми е ясно, че всеки миг можеш да се забъркаш в някоя каша. Но ти не искаш да кажеш източника си, нали? И както ми се струва, друг няма достъп до него... Или има? Например аз? А? Защо мълчиш!.. Ясно, ясно... Е, тогава още ли мислиш, че за руснаците ще си по-полезен в Орхание, отколкото тука?..

- Но те трябва първо да научат това, до което сме се добрали вече, после другото!

- Ще се намери кой да го занесе.

- Кой ще го занесе?

- Аз.

Кръвта избяга от страните на Андреа. А Коста остави кафеничето на масата, но се сети, че го е сложил върху покривката, и пак го взе.

- Клименте! - каза старият с глас, сякаш светът се сриваше. - Клименте, и ти ли, сине... и ти ли? Как можеш тъкмо ти!..

- А защо да не бъда аз, тате? Я помисли! - Ония доводи, с които преди, докато си спомняше за Сен Клер, докторът бе увещавал себе си, че трябва да замине при руснаците, сега нахълтаха отново в ума му и той ги заизрежда убедено и убедително. - Аз имам униформа, помислете... Документ имам, че съм военен лекар... Мога да се приближа до самите позиции. После, аз знам руски! На мен ще повярват - да! Уверен съм... И там е гвардията, а гвардията е от Петербург и не е изключено да намеря познати...

- Тогава ще вървим двамата - хвана се в думите му Андреа. Но чувствуваше се раздвоение в гласа му и настоятелността му не беше тъй буйна.

- Разбери, братко. Казах ти защо трябва да останеш... Защо си нужен тук!

- Ами ти не познаваш планината! Ти никога не си вървял дълъг път!..

- Ох, господ да ви е на помощ! - изпъшка баща им. - И двамата я знаете еднакво вие!.. Слушайте, момчета, чувайте!.. Аз, види се, вече власт нямам върху вас, но послушайте ме, макар че сте по-учени от мене. Аз съм стар. Това не е шега работа, зима е. Ще ви усетят... Ще ви хванат!

- Като се върна, ще приказваме, тате - потупа го ободрително Климент. - Тогава пък ти ще отидеш, Андреа - говореше докторът, сякаш брат му се беше съгласил, и се преструваше, че не забелязва гневните му откази. - Отваряй си добре очите и ушите! Каквото научиш, помни го... И най-добре всичко си бележи с условни букви!..

- Но вие как си я представлявате тая... отивам - връщам се! - изпречи между тях пълната си, настръхнала снага Слави. - Ама вие сте луди, бе! Да знаехте някоя пътека... При Чурек има една... и още една има през Умургач... Ама как ще я намерите вие! Аз, дето съм я минавал толкова пъти, в тоя сняг ще се забъркам!..

- Чакай! Чакай! - хвана го за ръката най-големият му син. - Андреа, ти някаква карта показваше... Това ли е? А, австрийската... Ела, тате, гледай сега... Ей ти го тука Арабаконак... тук, дето показвам с молива, са укрепленията им. А пък тук наляво е селото Чурек. И къде казваш ти, че има пътека през Балкана?