Стефан Дичев - Пътят към София

Ала отварянето на вратата го прекъсна. Той се изви, погледна - беше Андреа. Извърнаха се и го огледаха и другите, сякаш забравили, че е навън. А Андреа, някак особен, странно замаян, влезе в стаената кухня, притегли свободния стол, седна между майка си и Женда и бързо, машинално започна да яде.

Наблюдателен както винаги, на доктора сега се струваше, че съзира по братовото си лице някаква промяна, но каква бе тя, защо грееха така очите му, той нито искаше, нито можеше да реши. Онова, което разказваше, дотолкова го бе завладяло, че всички странични мисли му се струваха неважни... С няколко думи той го осведоми за какво разправя, като очакваше тъкмо от него най-силно да се развълнува; но Андреа само рече: "А, тъй ли!" - и засегнат от безразличието му, Климент продължи, неволно овладял се, дори охладнял и той... Да, разпитът на майора изненадал и него самия. Въпросите му не целели числеността и въоръжението на Гурковия отряд. Дори и за бъдещите намерения на руското командуване не подпитвал. Единственото, от което се интересувал Сен Клер, била разкладката, сиреч дневната дажба на офицерите и на войниците в отделните части на отряда. И още какво облекло получават - долно и горно... ботуши, завивки...

- В началото тези въпроси ми се видяха дотолкова еднообразни и безсмислени, че ако положението не беше така трагично, бих се засмял - каза Климент и протегна ръце да си отсипе от яхнията, но майка му го превари, напълни чинията му, а после без нужда допълни чинията и на Андреа, който я погледна и смутено се усмихна.

- Руските офицери (а те въпреки нещастието си бяха все едни хубави мъже!), та те, разбира се, кривяха истината - продължи докторът, като умело си служеше с ножа и вилицата, сякаш се намираше на операционната маса. - А и Сен Клер го очакваше, да, нали за това ме беше довел!.. Изглежда те му казваха само официалните данни. Онова, което е в наредбата им... или кой знае къде; защото техните данни удивително си схождаха едни с други. На войник толкова хляб, сухар, толкова каша, месо, мазнини... толкова захар и чай... И за ботушите по чифт на краката и друг в раницата. И за долните дрехи... и за горните...

- Бре!.. Защо му е всичко туй на вашия англичанин? - засмя се Слави. А с него се засмяха и майката, и Женда.

Но Коста веднага се обиди:

- Отде накъде пък наш!

- На Климент де, не твой! Ти, дето се казва, очите му не си виждал...

- Кой ти каза, че не съм го виждал!.. Колко пъти!..

- Е, стига! Теб не слушаме сега... Разправяй, Климе - подкани го старият Слави не само защото искаше да знае какво се е случило по-нататък, но и защото беше уверен, че каквото да се бе случило, тоя му син, докторът, не може да не е постъпил разумно и както подобава.

Да, Климент бе постъпил разумно, както подобава. Но в постъпките му бе имало и смут, и страх, съмнение и объркване - все чувства, които баща му не подозираше у него и които той сега по първом отчасти издаваше в думите си, тъй като случаят беше наистина многозначителен... В началото Климент не проумявал защо му е на Сен Клер тоя разпит и защо брадясалите и измъчени руснаци тъй упорито прикриват истината. Шушукането на останалите офицери, на които и през ум не минавало, че ги подслушват, рисувало пред него съвсем друга картина: дажбите на армията двойно и тройно по-малки; облеклото и ботушите в мизерно положение... За миг той се залутал в лабиринт от съмнения и подозрения. Не го ли изпитва по тоя начин английският майор? Не са ли поставени някои от лицата, които шушнат, и то тъй, че той да ги чуе и да не знае после кое от техните думи да прикрие и кое да съобщи на Сен Клер?

- Не, прекалено бе дотолкова да подозирам!.. Та това значи заради собствената си особа да подозирам и тези мъченици. Как мога! - казваше възмутен от себе си той. - Съвсем близко до ума е, при тая кал и зимата... да, съвсем естествено е, че тяхното снабдяване е затруднено... Москва и Петербург са на хиляди километри. И всичко да се докара по една-единствена железопътна линия... После през Дунава... И с обози! - в нашите планински краища... А на османлиите продоволствието им е зад гърба! И ако щете, индустрията на целия свят работи за тях. Пибоди-Мартини, Хенри-Мартини... Шнайдер, Винчестер, Ремингтон, Круп - изреждаше той и по всичко личеше, че не един път беше изреждал тези имена в ума си. - И всичко се стоварва в Солун, в Деде Агач, в Цариград... Виждате на какво са обърнали София. Склад!

- Склад... че няма кой да драсне един огън! - обади се най-сетне Андреа, но всички бяха така погълнати, че дори и бащата не обърна внимание на думите му.