И докато изричаше тия думи, докато пак я притискаше и целуваше, той внезапно се засрами от своите намерения, от страстта, с която се бе втурнал към нея, от сторилото му се сега похотливо желание, с което бе разглеждал прелестната й фигура на прозореца, тъй както бе навикнал да разглежда разголената Мериам. Не, не!.. Вълни на нежност се надигаха в сърцето му, на нови, непознати чувства, събираха се в едно с другите, първите копнежи - оня ден, в салона на Филаретова и днес преди обед, в училищната барака - изпълваха целия му живот, обновяваха го... Та аз наистина я обичам! О, как я обичам! - ехтеше душата му, докато той продължаваше да се притиска в нея и прилепил страната си о нейната, й шепнеше думи, които с вълшебна сила въздигаха пред влюбения й поглед бленувания свят на щастието, тъй дълго дирено от нея в любимите й книги... Сега те двамата живееха в тоя свят, забравили за миг и страданията, които щяха да причинят, и страданията, които ги чакаха.
- Само теб обичам - каза той. - Повярвай ми. За първи път истински... До дъно!
- О, Андреа! - промълви тя само и пак повтори, сякаш не знаеше какво друго да каже: - О, Андреа...
Днешният ден бе за Климент наистина тежък, и то не само защото в болницата имаха много работа, а той не си бе отспал, но главно заради онова мъчително нравствено изпитание, на което го беше подхвърлил Сен Клер.
Външно всичко изглеждаше като случайност. Дори като израз на доверие... Ала случайност и израз на доверие ли беше?
На обяд, когато си отиваше към къщи, Климент се беше спрял да поздрави малката Сесил и Неда, които се връщаха с файтона от Позитанови. Неда му се стори затворена, неразговорлива. Затова пък малката бързаше да му разправи цял куп новини - и за баба си, която вчера отхапала крайчеца на една "люта чушка"; и за мадмоазел Д'Аржантон, която тя обявяваше за свой най-голям враг, тъй като била "неумолима в аритметиката"; и за чичо Виторио, който днес я спасил от гамите...
- Но най-важното! Най-забележителното! - сети се девойчето. - О, да! Бяхме при вашия брат!
- Разхождали сте се из чаршията?
- Защо из... чаршията (турската дума тя произнесе трудно). В училището бяхме! Леля Неда ще потвърди! Кажи, миличка, нали бяхме при господин Андреа?.. Тя ме попита искам ли да видя... И аз: искам, разбира се!.. Уви! Останах разочарована - каза Сесил и направи гримаса, от която нослето й още повече се вирна и кафявите очи станаха съвсем кръгли.
- Едно такова никакво училище - прибави тя. - Аз си мислех, че ще е поне като онова при черквата. И учениците... Само дето си играеха със снежни топки!..
Тя бъбреше засмяна - пъргаво, поруменяло зайче с кожухче от скъпа бяла кожа - и младият доктор, подпрял ръка о гюрука на файтона, й отвръщаше също тъй усмихнат и радостен, че я е срещнал...
Докато изневиделица към тях се бе приближил майор Сен Клер.
Всъщност нямаше нищо изненадващо в неговото приближаване; майорът обичаше да кръстосва пешком града и в това отношение той си приличаше с италианския консул. Но появата му учуди Климент. Стори му се, че англичанинът го е дирил в болницата, че е вървял подире му и че неслучайно го застига. Не, това е неоснователно; глупаво е, че мисля така, казваше си той. Ала вместо да затихне, съмнението му дваж повече се усили, щом се сбогуваха с годеницата и с дъщерята на Леге, защото Сен Клер още на мига и с любезна настойчивост го покани да обядват в клуба. Климент трябваше да приеме. А както нощес, когато го бе извикал капитан Амир, душата му се напрегна. Какво може да иска от него? Нима за оная история? Всеки път ли ще се страхува, че са открили нещо?..
Скоро се разбра. Сен Клер го диреше за друго. Искал да се възползува от руския му език. За какво? О, да, за една твърде лека, но донейде деликатна работа. Разчитал, че няма да стигне до консулите... или до някои от тия бърборковци, кореспондентите... Облекчен от страховете си, Климент веднага обеща.
И така, след обяда те се отправиха към оная част на града, зад Черната джамия, дето сред огромни засенени дворове живееха най-богатите тукашни турци и дето (Климент внезапно се сети) се намираше силно охраняваният пленнически лагер.
- Разбрахте какво е тука, нали? - попита с обичайната си усмивка Сен Клер, когато спряха пред триметров дебел зид с масивна дъбова порта в него.
- Предполагам... Тука са руснаците?
- Да. Но вие не трябва да издадете с нищо, че разбирате езика им!
- Мислех, че искате от мен...
- Не, напротив! Докато аз разпитвам по французки някои от офицерите, вие ще стоите настрана и ще подслушвате какво говорят помежду си другите.
Читать дальше