Стефан Дичев - Пътят към София

О, как невероятно се делеше животът й!.. Тя чувствуваше, че не може да се освободи, че не може да прекъсне. И защо, защо? Защо, когато е сгодена? Когато не ще си позволи никога да бъде дотолкова нечестна към Леандър?.. Господи! - прошепна тя. И какво сега? Какво?..

Гласът й съвсем затихна. Тя престана да пее и отпусна ръце на клавишите. Сенките от тавана се спуснаха, притиснаха я; и тия лъскави, полирани вещи, масички и бюфети, с които цялото й семейство така се гордееше, и те сега като че ли запречваха всички изходи... Добре, че заминава, каза си тя, сякаш в заминаването на Андреа беше изходът, който търсеше; и без нужда запрелистя нотите. Но като че ли тъкмо това движение бе необходимо. То я стресна. Измъкна я от омагьосания кръг и тя с някаква сурова, решителна твърдост си спомни, че преди той да замине, трябва да му съобщи сведението, което бе научила тая вечер от Леандър... Стана. Отиде пак при страничния прозорец. Отвори го. Не, пак не свети у тях. И в двора им не се виждаше жива душа... Тя щеше да се дръпне назад, да се прибере, когато насрещният прозорец също се отвори и в дрезгавината на бялата вечер се различи човек. Мъж. Цигарата му описа дъга към лицето.

- Пак се видяхме! - дойде оттам глас.

- Слушай! - извика тихо тя. Ала в същия миг долу входната врата скръцна и се чуха стъпки. Някой излизаше.

- Казваш ли нещо? - надвеси се Андреа от прозореца, като че искаше да скочи.

- Важни новини - зашепна тя. Не, не можеше оттук. Ония долу ще чуят... Или е брат й, или турчинът.

- Казвай, казвай!

Тя се поколеба още миг.

- Ела на задната вратичка - сложи ръце на устата си като фуния.

- Не чух, какво?

- Ела при стария геран!

Ръката, която държеше цигарата, направи знак, че е разбрал. Неда се дръпна в салона, затвори, после се огледа зашеметена и се втурна да дири палтото си.

- Че ти тука ли си? - срещна я на стълбата Филип.

Беше толкова ядосан, че я видя чак когато се блъсна в нея. Тогава Маргарет е излязла с оня! - стрелна се в ума на Неда, но нямаше го предишното съчувствие към брат й. А и бързаше.

- Е, какво ново? - попита той.

- Нищо особено... Защо?

- Не си ли чула в консулството... Турската армия е разбила руснаците при Арабаконак!

- Тъй ли? - изгледа го остро и студено тя. - От американката ли го научи! - А гласът й сякаш каза: от бея ли?.. И го повтаряш!..

Той почувствува презрението й, поиска нещо да каже, но внезапно лицето му се изкриви, стана страдалческо (ала и това не я трогна), той махна с ръка и се заизкачва по стълбата.

Чак когато я видя, че отваря вратата на отвода и се готви да излезе, той я попита учудено:

- Къде по това време?

- Тук съм.

- Къде тук?..

- Ще се поразходя из двора.

- Ти си луда... В тоя студ!

- Да - каза тя тихичко и неудържимо, трескаво се засмя. - А може би съм луда!..

През цялото време, докато Неда свиреше, Андреа седеше до прозореца, гледаше я и пушеше. Звуците на хармониума не достигаха до него, нито гласът й и през тюленото перде движенията й се смекчаваха и ставаха неясни. Но изморен от напрежението на чувствата, нему беше достатъчно да я гледа и той го вършеше, сякаш днешният ден си бе отишъл и всичко бе само спомен.

Когато Неда приближи прозореца и го отвори, Андреа и не подозираше, че тя дири него. Той продължаваше да пуши, но близостта й, силуетът й, вече тъмно изрязан от светлината на лампата, като да го разтърсиха и го събудиха от някакъв сън. Изведнъж махалото на чувствата му го запокити в обратна посока. Той всмукна силно от цигарата и с пламнали очи, жадно се завзира в Неда - не в лицето й, което не различаваше, а в заоблените й рамене; в подканящата линия на младите й гърди, които остро се изрязваха при всяко извиване; в гъвкавата талия, която рамката тъй немилостиво пресичаше... О да! Андреа не за първи път я виждаше тъкмо такава - жена като всички; и все пак днес тя бе отделена, различна от всички... Той я гледаше; а колкото повече я гледаше, толкова по-жадно му се искаше да я сграбчи, да я притисне и слее със себе си... И как може тя, как може с оня... вече възрастния мъж! - недоумяваше и заплашваше в него самолюбивата обидена младост. Ах, да е на мен, да е на мен!.. А защо да не опитам? - каза си той заканително, с дръзкото самочувствие на млад мъж, който добре познава жените. Не, няма смисъл, нищо няма да излезе... Подметна ли, настръхва като таралеж!.. Все пак той не изтрая и щом разбра, че тя ще се прибере, изправи се бързо, отвори прозореца си и рече със закачлив и многозначителен глас:

- Пак се видяхме!..