Стефан Дичев - Пътят към София

А оттук нататък всичко стана така, както не смееше дори и да го помечтае. Тя го повика! Тя му определи среща при стария геран; и то в тоя вечерен час.

Забравил прозореца, Андреа се втурна надолу по тъмната стълба, изтрополи, спъна се, изтича по коридора и тъкмо изскочи навън, когато видя, че брат му Климент затваря зад себе си входната порта. Луната току-що излизаше от облак; снегът блестеше; изплашена котка притича и пресече пътя към задния двор.

- Какво? Излизаш ли? - Докторът уморено приближаваше, а с него приближаваха, и цял облак карболови и хлороформови миризми. - Защо си без палто?

- Тук съм... Ще се поразтъпча.

- Ела вътре... Ела, ще ви разправям нещо.

Макар да беше погълнат от своите вълнения, Андреа почувствува, че брат му е не само уморен.

- По оная работа ли?

- Не точно... Влез, ще чуеш!

- Ти върви, аз ще дойда.

И Андреа погледна към салона на съседите. Прозорците светеха. Като мислеше, че Неда е все още там, той каза бързо:

- И аз имам новина. Хем голяма!

- Какво? - трепна Климент.

- Оня, дето го чакат, е самият Сюлейман паша!

- Главнокомандуващият! Уверен ли си?

- Да! Узнах!..

- От кого, Андреа?

- Не е важно! Нали съм узнал.

- Слушай, нямам настроение за глупости. Кажи сериозно откъде...?

Андреа се поколеба.

- Не мога да ти кажа! - отсече той изведнъж.

Климент учудено - засегнато го погледна в лицето. На лунната светлина то бе изгубило мургавината си, изглеждаше не бледо, а бяло, ала очите черно жареха и някакво неспокойствие и нетърпение се излъчваше от целия Андреа.

- А за подкрепленията успя ли - попита докторът, инстинктивно повярвал на думите му.

- Да, и подкрепления ще има.

- Колко дивизии?

- Не можах точно да науча... Във всеки случай големи...

- Това наистина е важна новина. Трябва на всяка цена да ги известим, Андреа! Ах, къде е сега Дяко!.. Слушай, тая вечер ще решим.

- Какво ще решаваме, аз вече си извадих тескере!

- Кога това? Днес?

- Сутринта... Утре заминавам!

- Все бързаш - рече раздразнено Климент. - Може и аз да съм решил нещо! Ела! Ще поговорим.

- Казах ти, върви, идвам! - И Андреа дигна пак очи към прозорците на Задгорски. Някакъв силует се очерта... Не е тя, брат й. А тя? Отишла ли е?..

- Ти върви! - дигна той изведнъж нетърпеливо глас, обърна му гръб и забърза да обиколи къщата.

Климент викна подире му. Но какво? Питаше ли нещо, учудваше ли се? Андреа не чу. Не можеше да чуе. Предишното вълнение, мислите и намеренията, цялата страст, с която се бе втурнал, с нова, още по-завличаща сила понесоха съзнанието му. Той се затича през снежния двор към тъмния зид, към вратичката, отдето години вече не бе излизал... Намери я. Махна куката, отвори, провря се... Озова се в онова закътано, обиколено от дъсчени огради място, дето някога идеха за вода. Светнало от луната, геранилото и сега високо стърчеше. До затрупания от снега кладенец се виждаше тъмна, неподвижна фигура. Той не сети как се намери при нея.

- Повиках те... трябваше... ти нали искаше... - зашепна Неда, внезапно разтреперана, дигнала към него лъчистите си очи, а нему се стори, че в тях са сбрани и луната, и звездите, и цялото небе.

Андреа още я приближи. Дъхът му я опари.

Тя с мъка каза:

- Ти... понеже утре заминаваш... да допълня...

Той изведнъж силно я прегърна, задуши думите й, зацелува я, дето свари. А тя смаяна, изплашена се задърпа. "Не, не! - шепнеше задъхана и извиваше лице да го отблъсне. - Как смееш!.. Махни се... Защо..." Но обезумял от любов, от страст, той намираше отново устата й, целуваше я до изнемога и я притискаше, докато тя най-сетне се отпусна в прегръдките му; докато отговори на неговите целувки.

- И защо... защо направи така? - рече тя едва чуто, когато все тъй прегърнати, те се спряха да поемат дъх. Шалът, с който бе завила главата си, се беше смъкнал. В очите й блестяха сълзи. Тя цяла зъзнеше от студ, от страх, от срам... И се притискаше в него, търсеше топлината му, забравила защо е тук и какво означава, че е тук.

- Чакай... разкопчей се... - каза Андреа. Но тя не помръдна и той сам разкопча палтото й. - Ела... ела още към мен... Така ще ти е по-топло!..

Като в шемет, тя се остави в ръцете му, покорна на неговата дързост и все със същия въпрос:

- Защо... Защо... Ти знаеш... аз... - Дъхът й замря, но мъчителният й израз му говореше, че тя принадлежи на друг... че той, Андреа, заминава... и още безброй много неща му каза, които той осъзна в един-единствен миг и които го изплашиха.

- Но аз те обичам... обичам те... Отдавна те обичам... - заповтаря той.