Стефан Дичев - Пътят към София

- Радва ме любопитството ви? - отвърна той засмян, а виждаше се, че бе изненадан: - Не знаех!..

Тя едва се сдържаше да не се разплаче.

- Е, щом е така... - Искаше да каже: "Щом ми нямате доверие", но се засрами и побърза да прибави: - Щом смятате, че това е някаква такава тайна, която аз не трябва да...

- Аз се пошегувах! - спря я той. - Как можете да допуснете... То е само защото не виждам причината!

- Не тогава, не. Не ми казвайте нищо.

- Но аз още снощи щях... Бях започнал!.. А и не сме ли ние едно! - каза той топло, с глас, който искаше да й напомни техни съкровени тайни, но който сега само повече я смути. - Всъщност тия цифри изхождат от Сен Клер, а той винаги има свои съображения да говори едно или друго. Не би трябвало да му се вярва докрай... Твърди например, че предстоят да дойдат четири дивизии пехота.

- Четири!.. - Тая цифра й се струваше много малка.

- Да, това значи цяла армия!

- Кога... ги чакат?

- Скоро! До края на годината. Ноември свършва, значи до един месец. Някои били пресни войски, от новия набор, но повечето щели да бъдат прехвърлени от Русенския боен театър... През Варна, до Константинопол по море, после с железницата.

- Да, това ли е всичко? - прошепна тя облекчена.

- Не! - засмя се той и докато файтонът правеше завой, наклони се към нея. - Сега вече аз чувствувам нужда да бъда изчерпателен. Към пехотните войски, разбира се, ще има и артилерийски части. А за конницата Сен Клер ни уверява, че в Солун вече е слязла цяла кавалерийска бригада...

Тя го слушаше, повтаряше си на ум цифрите, имената и ужасно се страхуваше, че ще забрави нещо от онова, което той така подробно й обясняваше; а Леге продължаваше да изрежда какви военни обози са дошли, какви се чакат (това не бяха сведения от англичанина, а негови сведения) и ги изреждаше с настойчива, малко обидена педантичност и с една усмивка на лицето, която казваше: Ето, от вас не крия нищо!.. Но беше убеден, че тя изобщо не се интересува от всичките тези жестоки подробности, че, в душата й има само възвишени чувства, отвлечени и непрактични, защото тъкмо такава я виждаше и такава я обичаше.

- Това е - усмихна се той, когато файтонът спря пред дома на годеницата му. - Сега, естествено, бих желал да чуя вас, Неда. (И той още един път се усмихна, тоя път донейде иронично). За бога! Кажете, моля ми, какво общо намерихте между моята книга - приемам забележките, да, съгласен съм с тях! - и тия... тия, как да ги нарека... прочее вие ги казахте напреди: ужаси... Ужаси, които виждаме и които, уви, предстои да видим!..

- Може би сте прав - рече тя след моментно колебание.

- Прав?

- О, да!.. Аз исках вашата книга да бъде един протест пред световната съвест... Или... Да, да - извика тя, - защото толкова държа на нея!..

- Знам. Благодаря, скъпа!

- Исках... То е, защото в тия времена... И... изобщо, забърках се, нали?

- Разбирам - кимна той веднага. - И всъщност как може да не разбирам!..

Но той си мислеше, че разбира. А тя наистина се беше забъркала. И такава беше още дълго след като се разделиха и след като тя се качи горе в салона, сподиряна от мустакатата Тодорана, която се клатеше подире й и питаше с дрезгавия си глас:

- Гладничка ли си?.. Да ти донеса нещичко, а?

- Не съм гладна... Татко тук ли е? А дядо?

- Че дядо ти нали отиде в Ташкесен! Хич и не го чакай за тая вечер... Само батко ти... Ей го долу... приказва си с графинята... И оня бей е там, вчерашният, господ да го убие!.. Не ходи при тях, пиленце, а?

- Няма да отида! - рече Неда, приближи се към страничните прозорци, отмести тюленото перде и погледна. Техният салон беше тъмен. И в неговата стая не светеше.

- Дай лампата тука - каза тя. - Или не, на хармониума я сложи... Искам да посвиря.

Тодорана остави лампата и излезе на пръсти, а Неда седна, отвори капака и взема наслуки няколко акорда. Днешните, ония песни зазвучаха в душата й. И в хаоса от звуци една светла пътечка се прокрадна. Като слънчев лъч сред стълпените облаци; като усмивка, скрила неизречена мъка... Но какво мисля аз; какви думи повтарям, каза си тя. Та и те са от някаква тесен... Пак от ония песни... Как беше?.. Come raggio di sol mite e sereno... Така е, да!.. Тя затърси трескаво между нотите, събори ги, намери своята тетрадка, намери песента. Засвири с един пръст само мелодията, защото й беше още трудно да си акомпанира сама. Запя тихо. И придаваше на всяка дума значение, доколкото помнеше какво значи тя, всяка дума изживяваше.