Стефан Дичев - Пътят към София

Като да разкриваха някаква нейна тайна... А тя не се червеше, не се срамуваше... Нима наистина тоя копнеж не е всегдашен в душата й? Нима е престанала и тя да дири долината, дето слънцето блести с най-голяма светлина?..

Маркизът завърши с широк, театрален жест; синьора Джузепина взема последния акорд, заслушана в неговото съзвучие; Сесил (тя не знаеше думите) запляска: О колко хубаво, колко хубаво!.. А Неда? Неда не помръдваше.

- Какво? - извърна се, донейде изненадан, донейде засегнат, Позитано.

- Пейте - прошепна тя. - Още пейте...

- Охо!.. Развълнувана... Просълзена...

- Учудена - каза тя и стана права. Не, не от гласа му беше учудена, от себе си!

Той прелисти веднага тетрадката, намери нова песен.

- Ето го и Вивалди!.. Започваме ли?

Неда кимна.

- В началото по-тихо, Бепина! - посочи той по нотите. - И ти, малко щурче, хайде с нас! Само мелодията... Три, четири!

Те всички запяха, дори и синьора Джузепина. Гласовете им скоро се намериха, сближиха се и потекоха в една томителна мелодия. А Неда, застанала, малко по-назад, зад Сесил, като следеше с дългогледите си очи текста, отново намери себе си... Колко невероятно, колко странно! - мислеше си тя, докато гласът й, мек и слаб, се губеше, погълнат от общия поток... Да, странно, повтаряше тя в душата си... Вярно!

И тогава дойде стихът, който я стресна и я изплаши.

Но аз съм безумна!.. О, боже мой... Какво мисля! Какво мисля... - извика тя в себе си, замлъкна и стисна устни. Докато увлечените гласове пред нея повтаряха все същият въпрос, тя се ужаси, че копнежът й я отнася към друг, не към годеника й. А в някакъв непонятен ред, ония, странните думи пак изникнаха - като отговор, като предупреждение... La neige est blanche... Да, но снегът. Тя едва изтрая да изпеят още една песен. Каза, че времето е напреднало, че часът минава дванадесет, а тя е обещала - и измисли някакво обещание.

Но щом двете със Сесил си тръгнаха, изпратени от консула чак до файтона, и тя остана отново насаме с мислите си, изведнъж почувствува срам, задето бе излъгала. Защо всъщност излъгах, попита се. Очите й следяха снежинките, които отново бяха почнали да се сипят, и тя неволно си каза: Чист и бял, да, докато не почне да се топи...

На раздяла Андреа бе казал "сбогом", а Неда му отвърна "довиждане" и като че ли всеки бе придал на гласа си някакъв многозначителен смисъл. Ала случи се - и не можеше да бъде другояче, тъй като останалата част на деня Андреа мислеше все за нея, дебнеше зад джамлъка на хаджи Данчовото кафене завръщането й и я чакаше, - случи се, че привечерта той я видя, как се връща с файтона, придружена от годеника си, усмихната и оживена и може би забравила всичко. Той кимна, поздрави я отдалече, сякаш казваше: Е да! Като че ли нищо не е било!.. После, забелязал сдържания й отговор и че тя побърза да му обърне гръб и да продължи разговора си с Леге, Андреа се попита е насмешка: А нима наистина е имало нещо?.. Не можа да си отговори, разбираше, че няма отговор, и унижен пред себе си, огорчен, язвителен, тикна по навик ръце дълбоко в джобовете и тръгна към къщи.

Всъщност той беше прав. Неда наистина го бе забравила. Смутена, докато бе в бараката; дълбоко развълнувана у Позитано; засрамена и озлобена към себе си по пътя от едното до другото консулство (бяха се спрели за минутка с брата на Андреа, доктора, и после Сесил негодуваше, че Неда е била "толкова мълчалива с него"); най-сетне забъркана от противоречия, когато срещна годеника си и той настоя тя да остане и да обядва с тях - вълненията й неусетно се бяха уталожили, щом на трапезата заговориха за един от романите на мадам дьо Стал, роман, в който с дълбоко участие се описваше някаква трагична женска съдба... Сесил отиде с възпитателката си и за известно време двамата се намираха само под обсега на благосклонните майчини очи. А после към тях се присъедини веселата Жаклин де Марикюр, дошла да побъбри със старата дама и да вземе от консулството мълчаливия си съпруг; после се появи и барон фон Хирш (щом видя милата компания, той веднага се отказа от деловия разговор, който смяташе да води с консула, и се обяви за кавалер на мадам Франсоаз). Леге ги покани да пият кафето горе, в кабинета му, и това обстоятелство стана повод да им прочете последните няколко глави от книгата, която пишеше "За нравите на населението в турската империя".