Стефан Дичев - Пътят към София

- Страхувам се... Не, не за себе си! Не се смей!.. Вчера, извинявай, аз не знаех, че е... че е толкова страшно... Ти и вчера се смееше... А когато вечерта научих за обесения...

- Да не говорим за вчера. И изобщо може да се случи да не се видим вече! - не се сдържа той. Силеше се да говори подигравателно, но тоя път гласът му го издаде, издадоха го и очите му, тъмни, пламтящи и отчаяни. Заминавам, заминавам! - казваха те.

- Заминаваш ли?

- Да. Впрочем не толкова далече, колкото тебе! Все пак благодаря ти!.. За всичко - добави той.

О, да! Тя можеше да тържествува вече... Доказа му. Ето, той й благодари. Но Неда не тържествуваше, само се усмихваше смутено и мълчеше, сложила премръзналите си пръсти в маншона, докато очите й пак попаднаха на черната дъска и на онова детински наивно изречение, което несъзнателно бе прочела още щом влезе: Le neige est blanc!

- Neige е от женски род - каза тя. - И blanc ще вземе на края h-e!

Андреа се обърна учуден; не беше видял написаното.

- Е, чак до толкова знам! - рече той. - Някое от децата го е писало.

- Да, да... Колко е хубаво наистина! Чисто... И така ясно! La neige est blanche! Довиждане, Андреа! - подаде му внезапно тя ръка.

- Отиваш ли?

- Да, трябва... Закъсняхме за урока на Сесил!..

- Благодаря за...

- Не, не казвай...

- Тогава - сбогом!

- Довиждане! - рече Неда, издърпа ръката си и изведнъж забърза към изхода на бараката.

Той вървеше подире й, мълчеше и чувствуваше, че не трябва да изрече повече ни дума. Чак когато излязоха на двора и видяха бялото кожено палтенце на Сесил сред тъмните абени дрешки на другите деца, мъка стисна душата му. Като тях, и той се чувствуваше беден. И е всеки миг ставаше все по-беден и самотен, докато най-сетне силуетите на Неда и девойката потънаха в широко отворената митрополитска порта, докато сребърните звънчета на файтона им престанаха да се чуват зад високия зид и миражът в душата му безвъзвратно изчезна.

"La neige est blanche" - прошепна той; не разбираше какъв смисъл бе придала тя на тия думи, но струваше му се, че те единствени са му останали, и не преставаше да ги повтаря.

Всъщност, докато се намираше в бараката, Неда не придаваше никакво значение на думите, които прочете там. Те само й се струваха мили и чисти като самия първи сняг, който тая сутрин така я беше зарадвал. Но щом седна в малкото розово салонче на италианското консулство - салонче, наричано "семейно" заради безбройните фотографии, на качени по стените му, - щом ушите й се изпълниха с пороя на гамите, които Сесил твърде разсеяно свиреше, макар че застаналата до спинета синьора Джузепина на няколко пъти вече й правеше бележка, Неда изведнъж изпита мъчителна нужда да премисли всичко, което се беше случило. Тя започваше все отначало, но дори и началото й се струваше невероятно, осъдително... А при това тя не можеше да се освободи от чувството, че е проникнала в нещо - в нещо непознато ней досега; че е направила някакво откритие и че това откритие, което дълбоко я вълнуваше, би могло да се изрази само с ония ясни, до безсмисленост прости слова: La neige est blanche...

О да! Тя го съзнаваше. Но това съзнание не й даваше спокойствие; то я плашеше. Защо?.. И какво особено значение придавам аз сега на тия думи? Какво ме засягат те, питаше се Неда озадачена и разтревожена. Не ги ли свързвам с амбицията си да му докажа, че тача народността си не по-малко от него? Че който има чисти мисли, светли подбуди... Не това! - опря се тя. Това е друго; доказах му вече...

Високият глас на синьора Джузепина я стресна и мислите й секнаха, но пак само за миг, докато Сесил подхвана упражнението отново и докато тя се сети как Андреа бе сграбчил ръцете й и как я гледаше отблизо и право в очите... Смутила се бе. А сега изпитваше някакво весело, радостно чувство и все задържаше мисълта си на оня миг. То е, защото и двамата бяхме развълнувани; нали сведението, което занесох, е много важно, той го каза, търсеше обяснение и се оправдаваше тя. Когато наистина почувствувах, че той несъзнателно мина границата, нали се отдръпнах!.. Не, не съм виновна! Бог ми е свидетел... Но какво предполагам аз - че е влюбен в мене ли? О, той влюбен!.. - отхвърли тя веднага опасната мисъл. Би ли могъл да се влюби той? Така добре го помня от приема. Мис Една Гордън... Може би се срещат? И дето Филип разправяше за шантана... Но какво си мисли той за мен, че съм като Една Гордън, да? Който е честен, не постъпва другояче, освен както подобава на честния човек; а аз вече съм и сгодена... Той може би е имал нещо в ума си, но щом му посочих изречението... О да, сега съм уверена, тъкмо това съм искала да му подскажа...