Стефан Дичев - Пътят към София

Ръцете й се отпуснаха.

- Ще дойде пак... кога?

- Скоро - извика той и изпитваше непонятен ужас, че тя ей сега ще стане, ще го докосне. - Скоро!.. Скоро!..

Измъкна се и се втурна в черния коридор. В нещо се блъсна - шкафа ли? Нещо се изпречи пред него... Опипа. Вратата. Той я отвори, бързо - слънцето го заслепи, - прекрачи, кракът му потъна. Едва се задържа в страничната греда... Ама това... изгорялата къща! - опомни се Андреа, видял греди и навеси и зинали дупки; и навсякъде сняг... Той затръшна вратата, върна се по коридора, излезе през задния вход. А цялата му душа не преставаше да вика: никога вече няма да дойда тук... никога...

Вън, в обградения със зидове двор, учениците се гонеха и се замеряха със снежни топки - двамина - трима юноши и толкова девойчета, дошли като че ли да се сбогуват с учителя си. Андреа не искаше да ги прибира в мрачната барака. Не намираше за нужно да ги занимава сега с историята на чуждите държави, нито с неправилните глаголи във французкия език. Все едно те и така ще ги забравят, щом замине. А стъкмената от добрия Тарапонтий печка гаснеше; тук беше по-студено, отколкото вън. Нека играят и се радват на първия сняг... Може ли някой със сигурност да предскаже какво ще им донесе тая зима?..

От катедрата, дето седеше, свалил феса, но не и палтото, Андреа слушаше гласовете на децата. Разлъчваше се с тях. Утре щеше да тръгне, да замине, ала щеше ли да се върне? Освободителите рано или късно ще дойдат, да! В това Андреа вече не се съмняваше - но той? Ще доживее ли оня час?.. Погледна пак тескерето, което лежеше пред него. Напълно редовно. Очи, нос, лице, ръст. И някаква завъркулка вместо подпис. Печат с полумесец и звезда. Андреа Будинов, учител, отива в Копривщица по своя работа... Той стана бързо, свали кофара на шкафа с пособията и извади от него няколко подлепени, сгънати карти. Разтвори ги, засравнява. Австрийската му се стори най-подробна. Нея ще вземе - да прощава училищното настоятелство и главният учител, любезният Буботинов... Когато се върне (обладан от тревожни предчувствия, той пак си каза: ако се върна!), по други карти ще учат учениците... А какво ще им занеса аз там на братушките? - замисли се той. Трябва да накарам довечера Климент да ми повтори ония сведения... дето тогава на Дяко... Той смътно си ги спомняше, при все че брат му и след това на няколко пъти ги повтаря - не ги чувствуваше като свои; те бяха Климентови сведения... Някои цифри ще са се променили. Броят на таборите... едни идат, други заминават... на артилерийските части сигурно... Но чакай, чакай! Че какво са те... Колко неща научихме напоследък, особено тогава, на приема...

Той извади парче хартия, потопи бронзовото перо и започна да записва, но пишеше така бързо и толкова съкратено, че и да попаднеше тоя лист в чужди ръце, никой не би могъл да разбере за какво се отнася. "П(ърво). Положението в П(левен). Разк(аза на) М. Г. (мистър Гей)" - заизрежда той. - "В(торо). С(офия ще бъде) прев(ърнатз в) кр(епост). С(едем) т(абии); Т(рето). Ка(зарми), Ск(ладове), бо(лници); Ч(етвърто). А(нгличани); П(ето). Но(в) ко(мендант); Ш(есто). Оч(аква се) ня(каква) в(ажна) пер(сона) и го(леми) по(дкрепления)". Последната бележка той подчерта, сложи зад нея въпросителна, помисли си, че може би Климент ще се добере днес до отговора, и се върна на картата... Не, като стигне Златица, няма да тръгне към Клисекьой и после по Малки Искър! Говори се, че по онези места турците са съсредоточили цяла дивизия... Ще продължи още на изток. Там изглежда има някакъв път, който прехвърля Тетевенския балкан. По Черни Вит... после на запад към Голям Български Извор и стигне ли това село, той е вече в руския тил; оттам може да се върне към Етрополе или към Орхание... Само дето пътят е двойно и тройно по-дълъг, рече си недоволен той и пак се надвеси, та да дири друго разрешение, когато високите гласове на учениците вън внезапно пресекнаха. Това го учуди; накара го да се заслуша. Дали не е Буботинов?.. Той изглежда ще е - щом се смълчаха толкова... Андреа и без това щеше да го дири, но идването на главния учител прекъсваше потока на мислите му; беше му неприятно. Сбра картите, скри австрийската във вътрешния джоб на палтото си заедно с листа и тескерето, седна удобно на стола и отправи очи към дъното на бараката.

Едно гласче (позна го, беше на Енка, най-будната в класа) каза:

- Господин учителят е вътре!..

Тук съм, влизай! - чакаше Андреа. Е, няма да ти стана на крака; знам, че ти е по сърце, но нямам настроение... И друго гласче, момчешко, се чу (на Митрето ли?):

- Да го извикаме ли, а?