Стефан Дичев - Пътят към София

Той се спусна през абаджийската чаршия, като се пазеше несъзнателно да не срещне баща си или Коста, като никога окъснели тая сутрин; лута се дълго из тъмния лабиринт на смърдящото гето и когато стигна най-сетне Солни пазар, сети се, че там е бесилката, но вече не искаше да се върне, макар злокобният й силует съвсем да развали настроението му. Той ускори крачките си, забърза, като криеше глава в яката си и избягваше да поглежда към увисналия замръзнал труп; а щом се изравни с входа на шантана, остро сви и се вмъкна в него.

Хитрият папа Жану, още с халат и шапчица, подреждаше по полиците своите бутилки и си пееше. Като видя Андреа, той се извърна цял, свирна с уста и извика с тъй познатия на младежа фалцет:

- Охо!.. Кого виждам!..

- Как е, папа Жану?

- Караме, мой драги...

- Не се съмнявам! От стара коза яре си ти...

- А ти къде се изгуби?.. Вчера, като окачиха оня, рекох: дали не е нашият симпатичен господин!..

- Някои хора са родени да гадаят на боб - рече Андреа. - Не вярвам чак толкова да се разтъжиш за мене.

- Друг ще се разтъжи, друг! - намигна папа Жану и смехът му, тънък и писклив, изпълни и най-далечните ъгли. - Какво ще пиеш? Мастика? - попита той, като изведнъж стана сериозен.

- Промених разписанието, папа Жану. Сутрин не пия - рече Андреа и тръгна към вътрешността на шантана.

Както винаги, коридорът беше неосветен, но той намери пипнешком вратата на Мериамината стаичка. Тоя път не беше заключена. Бутна я, вмъкна се вътре, затвори я с гърба си и сложи резето.

Насреща, в пролуката на батистените перденца, се промушваха няколко снопчета бледо слънце, но стаята беше в полумрак и в първия момент на Андреа се стори, че Мериам не е сама в леглото. Оня подлец не можа ли да ме предупреди! - изруга той на ум съдържателя. И щеше да побегне от стаята, когато, свикнали на здрача, очите му откриха, че това до нея на възглавницата е косата й и че едната й ръка беше надигнала завивката, сякаш там имаше чуждо рамо... Спи, рече си той, пристъпи, обладан от грубо желание, и приседна до нея. Тя наистина спеше, отпусната, тежка, извърнала на една страна главата си, с избърсано червило, с изтрити вежди, с издълбани от живачната помада бузи, точно такава, каквато я беше виждал, и все пак по-грозна, по-противна, както му се струваше сега.

Като да почувствува погледа му, тя се размърда, усмихна се и се протегна. Но това беше насън. Тя пак се успокои и се отпусна. А в него похотливото желание отново се разпали, по-силно отпреди, дори и в грозотата й имаше нещо, което го възбуждаше; с изтръпнали пръсти той отви покривката, зашари с очи по изскокналата из процепа на ризата бяла гръд и по разтегналите се бедра... Свали феса си, разкопча палтото и се засъблича. Но трябваше да стане прав и това отдалечаване като да изгаси огъня му. Отвисоко, той я обхващаше с поглед: просната, нагла, леко потреперваща от студа; очите му не виждаха вече само гърдите, но и грозното лице, ризата, отмахнатата завивка. Той като да откриваше мръсните следи на последния непознат, лежал нощес до късно при нея, потърси се, отврати се и се изплаши, щом си помисли на какви опасности се е излагал... Нещастница, нещастница, съжали я той. Тя го прави за хляба, но аз?.. Та аз дори пари не й давам - търся оправдание, казвам си, че ме обича... Долен човек съм! А кой плаща на господаря й, когато тя ме приема тук? Папа Жану не е от сантименталните...

Той се присегна, зави я, но тези мисли не му даваха покой. Тя плаща. От своите пари; от парите, които е получила за тялото си от другите... С тях плаща за него... Тогава кой се продава - тя или той?

И защо? Защо? - сам не се разбираше младежът. Да бях заситил поне в себе си оня копнеж , който ме е спохождал... Да, тъкмо в тая стая; последния път... Или не само тук! А там... вчера... Той стоеше, не помръдваше - и странно, че вече не беше тук, а в салона на Госпожата... Неземната музика отново се лееше в душата му... и някак си целият свят беше друг... съвсем друг... О, всичко, всичко е напразно, ще замина утре на ранина... И дори да се върна, тя няма да е вече тука...

- Андреа - повика някой.

Той все още не отделяше очи от светлия процеп на батистените перденца. Но когато нарът скръцна и нещо се раздвижи, той откъсна с мъка погледа си и я видя - Мериам, надигнала се, простряла към него пълните си ръце.

- Ах - прошепна тя. - Колко много Мериам чака хубав Андреа!..

Той неволно посегна за феса си и направи крачка назад.

- Къде отива?.. Мериам много...

- Не... Лежи! - дръпна се още повече той. - Бързам!