Стефан Дичев - Пътят към София

- Казвай... разправяй де! - викаше той. - Е, какво е било? Как е станало?

- Без съмнение някакво кокалче с остри ръбове.

- Но тя е яла само пилаф! - възрази Амир; той все още подозираше Кериман. - Прочее, не. Пилафът е бил с овнешко.

- Да, да. Тъкмо кокалите на овнешкото често се чупят с остри краища. А изглежда, ефендилер, и вашата врачка е помогнала да се усложни положението.

- Каква врачка? - изгърмя гласът на Джани бей. - Защо аз нищо не знам, Амир?

- Жените повикали оная, баба Айша! Те и за ходжата пратили - добре, че не е дошъл.

- Ходжата ли?.. Че тя, болната, да не е дотам дошла - развика се Джани, ала и тия викове не развалиха настроението му. - Е какво пък е направила Айша? - полюбопитствува той.

- От нейните масажи изглежда кокалчето се е забило по-дълбоко в езофагата... И оттам тия гърчове! Щипците не го стигаха. За щастие носех сонда.

- Тъй... тъй, доктор ефенди! Аллах те е пратил, златни ръце имаш... И едно ще знаеш, от мене вечна благодарност - рече Джани, взе ръката му в своята и силно я разтърси.

- Благодаря за хубавите думи, бей! - усмихна се докторът... Какво би станало, ако помощникът на коменданта знаеше, че оня, който Дяко запази със смъртта си, това съм аз? - мислеше Климент, докато го гледаше в лицето и продължаваше все тъй любезно да се усмихва.

Тая вечер, когато баща им бе прекъснал разгорещения спор, та да съобщи, че капитан Амир го вика, докторът неволно се бе изплашил. Закътаните в душата му страхове се разбудиха и той се запита изключено ли е турците или Сен Клер да са се сетили за него след днешното арестуване на Андреа... Всъщност толкова лесно можеше да се хвърли мостът на подозрението от единия брат, който се бунтува открито, към другия, училия в Русия, който с професията си, с униформата, със знанието на езика е постоянно между тях... Той дори се изненада, че те тъй късно го откриват... Да, среднощната визита би била за Амир най-благовиден начин да го изкара от къщи, без да се разбере това от консулите и кореспондентите - защото може би те щяха да попитат по каква причина е арестуван и с какви доказателства... Но не може ли наистина да го викат и при болен? За първи път ли му се случва? И тъкмо Сали ли щяха да пратят - та неговият файтон днес целия следобед вися пред французкото консулство!..

Докато Климент се обличаше и стягаше чантата си, без да издаде с нищо пред близките си своята тревога, той все още бе раздвоен. Да иде ли? Да побегне ли?.. Не, ще ида! - реши той, внимателно претеглил всички възможности. Дори и да беше за Дяковата работа, те нямаха никакви доказателства и той щеше да отрича докрай. А ако побегнеше - да, ако побегнеше, тогава сам щеше да се осъди; и сам щеше да предаде семейството си на мъки и унижения.

И така, бе тръгнал, без да подшушне за своята тревога дори на Коста, още по-малко на Андреа, защото добре си го знаеше - за него няма среден път...

Но ето, че всичко се бе извъртяло към най-добро (Климент и не подозираше заканите на Джани бей), той пиеше кафе с ония, от които най-силно се плашеше, и страшният помощник на коменданта му се кълнеше във вечна благодарност...

- Свърши ли войната и да се махнат оттука тези англичани, главен хекимин на нашата болница ще те направя! - каза щедро Джани бей. - От мен го имаш!

- Благодаря, бей... Благодаря! Да се свърши само веднъж.

- Ще се свърши, Климент ефенди! Наближава, мене слушай - големи работи ще стават скоро!

- Щом ти го казваш, бей!

И как да не вярвам, мислеше той, щом и консулът Леге е подхвърлил същото пред брат ми. Но какво е то, какво?..

- Речи му, Амир! Речи му какво се чака!..

- Като стане, сам ще види - каза сдържано младият капитан, който бе облегнал гръб о миндера и на малки шумни глътки пиеше кафето си.

Гласът му изглежда подсказа на Джани, че е отишъл в приказките си твърде далеч пред един гяурин, па бил той и Климент ефенди, беят се ухили затаено, завъртя глава и рече:

- Е, важното е, че дните на тоя Гурко са преброени. Ако до месец не вземем Плевен, наречете ме...

Ала ненадейно вратата се отвори и той замлъкна учуден, защото Хашим-баба правеше път на някого. Беше ходжата на Молла ефенди джамия. Щом го видяха, двамата турци станаха на крака. Климент също побърза да се изправи.

- Всички сме в ръцете на всевишния - започна с успокояващ глас червендалестият топчест ходжа още щом пристъпи в стаята. - Да пребъде неговата воля, защото е казано...

- Да бъде! - пресече го безцеремонно Амир. - Заповядай, седни да пиеш едно кафе, хаджи Хасане... Тя, работата, се оправи!