Стефан Дичев - Пътят към София

- Не видиш ли каква е тъмнина! - викаше от капрата наметналият се с някакво платнище Сали. - Ще се обърнем в някой трап, после язък за хубавия ти шинел! - додаваше той и хихикаше, и се смееше.

- Ами какво се чува за войната, братовчед - попита той по едно време, като се наведе и навря глава под гюрука.

- Какво да се чува? - стресна се Амир. Роднинството им беше далечно и той се дразнеше, когато Сали го наричаше братовчед.

- Разправят, московецът в Орхание влязъл?

- Кой разправя?

- Че всички разправят!.. Я иди в чаршията... Дий, дий - развика се той и заплющя с камшика, защото по някаква неизвестна причина конете се задърпаха изплашени.

- Какво става?

- Хайде!.. Селим... Хайде, Селим! - И той изплющя пак. А веднага след това на кръстопътя се мярнаха хора с пушки и се понесе познатото скимтене.

- Хрътките, братовчед... Ей, бягайте се! Амир бей е във файтона, правете път!..

Те отминаха патрула и Сали, който досега ругаеше под мустак, щом видя, че са войници, започна да ги съжалява.

- И тия аркадаши, и те... Обикалят, горките! Искаш - не искаш, в дъжда, какво ще правиш!.. Та за чаршията говорехме! - сети се той и се извърна.

- Какво с твоята чаршия...

- Де да е моя! - засмя се файтонджията и при трепетливата игра на левия фенер очите му весело и дружелюбно лъснаха. - Там е работата, че всичко е плъпнало из чаршията - каза той. - Всяко купува... Да купя и аз, ама де пари?.. Пък както е тръгнала, до седмица брашно със свещ да търсиш, няма да намериш.

- Какво се сети сега пък за брашно!

- Сетих се - рече Сали.

Но нещо недоизказано остана в думите му, той внезапно се извърна.

- Ти, Амир, може да си всякакъв, ама на война още не си ходил.

- Миналата година нали бях, като потушавахме въстанието... Какво се смееш?

- Ама че това ти война ли го наричаш, братовчед! Аз да ти разправям за войната... Нас при Никопол като ни почнаха...

- Чувал съм я вече тая!

- Я виж... Че кога пък е било?..

Амир не отвърна, облегна се и скоро потъна пак в своите мисли, докато файтонджията горе на капрата си говореше, разправяше за гладни дни и безсънни нощи, разправяше и за сражението, в което го бяха ранили, и как, като се върнал, всичко тръгнало наопаки...

Пътят от черквата "Свети Крал" надолу беше задръстен от обозни коли, затънали в калта и останали там да пренощуват, затова те трябваше да пресекат вонящото гето. По черни сокаци, под покриви от мокър брезент или дъски, между бордеи, между враждебни синагоги и руини на старинни кервансараи, те излязоха най-сетне при градския безистен, избиколиха тежкия масив на чохаджийския хан и покрай банята, от градината на която се чуваше шуртенето на водоскоците, покрай Молла ефенди джамия, дето, закътани от дъжда, се полюшваха цяла гирлянда светлини, навлязоха в Баня баши-махала. Още две пресечки, един улей, който свършваше с фенер, и Амир видя насреща голямата покрита порта на бащината си къща.

Пред навеса стоеше човек и още не запрял файтонът, тоя човек - беше Хашим-баба, слугата им - викна:

- По-скоро, бей... Голямо нещастие!..

- Какво има? - изправи се във файтона Амир.

Трътлестият брадат Хашим дигна очи към Сали, позна го и рече по-тихо, макар че улицата беше безлюдна и глуха.

- Младата господарка... Ой, аллах да е на помощ... Майката на твоите деца, бей...

- Казвай, Хашим-баба!.. Казвай, не усуквай!

- Едва диша, бей... Въздух не може да поеме...

Без да разпитва повече, Амир скочи от файтона, затири се към портата, но изведнъж се сети и стреснато се извърна.

- Качвай се бързо! - заблъска той Хашим-баба. - Сали, ти знаеш де живее английският хекимин, тоя, ниският, дето брадата му е на врата, доктор Грин ефенди!.. Ще ми го доведеш веднага... Ако той не дойде, оня, високия италианец... Или някой от немските доктори... Така ще кажеш: Амир бей моли... Бързо! По-скоро!.. И да не жалиш конете!..

Преди още Сали да обърне и файтонът да се скрие в тъмнината, той се втурна в къщи, прекоси пустия селямлък, сблъска се при вратата за харема с майка си, която извеждаше по-големия му син, рошаво тригодишно момченце, и като питаше: "Къде е тя?.. Какво е станало?", вмъкна се задъхан в първата стая, която му се изпречи.

Стаята, ниска и задушна, беше препълнена с жени, все възрастни съседки, и той трябваше да се спре на вратата, да се окашля и да изчака, докато те забулят лицата си. Обичайната сурова маска, подобаваща на истинския господар, зае мястото си. Той направи знак на гостенките да минат в съседната стая и чак тогава приближи.

Есма - млада жена в розови шалвари, едра и напълняла от ражданията - лежеше просната на миндера, с изпънати крака и ръце, които едва-едва се повдигаха, с издърпани назад черни плитки и с някаква неестествена подпухналост на кръглото месесто лице. Тя беше отворила уста, устните й немощно се протягаха, като да пиеха на малки глътки въздуха, но гърдите оставаха премазани, неподвижни, само някакви спазми разтърсваха врата й. Като видя тия спазми, като разбра, че тя се задушава, Амир с ужас и странно отчуждение си каза, че Есма не може дочака лекаря и че ще умре. Той се надвеси над нея, срещна погледа на зачервените й втренчени очи, все още завладян от отчуждението, но щом тя го позна и нещо мъченическо затрепка в тъмните й зеници, той почувствува как душата му се размеква и че го обзема отдавна несещана жал.