Стефан Дичев - Пътят към София

- Какво ти стана? - попита той. - Нещо да не си глътнала?..

Тя го чу и зина да отговори. Но вместо глас от устата й излезе неразбираемо скимтене; очите й се напълниха със сълзи, меките части на лицето посиняха, тя затрепери цяла и още по-силно се задуши.

- Сега ще дойде хекиминът! - изправи се Амир. - Аллах е милостив... Лежи... Лежи така... - И той пак повтори за хекимина, че ще дойде скоро, а беше убеден, че всичко ще е напразно; и в себе си говореше: така й е било писано, горката...

- Защо никой не казва какво е станало? - дигна остър поглед към другата си жена Амир. По-дребна от Есма, но и по-хубава от нея, слаба и мургава, тя беше приклекнала до миндера, дебнеше всяко желание на мъжа си и силна уплаха се четеше на лицето й.

- Не знаем... Нищо не знаем... - каза трепереща Кериман. - Аллах само...

- А как се случи?

- Както си вечеряхме... Юсуфчо си играеше с дайрето... а пък тя дигна стомна да пие вода... И изведнъж - ох, рече... Какво, викам, сестро?.. А тя: а-а!..

- Риба ли ядохте?

- Не сме яли риба, Амир. Само пилаф с овнешко...

- Я си спомни нещо друго да е яла?

- Не, не... не помня! Не знам!.. Ама не може да е от пилафа... Вах, горкичката! Какво ще стане с нея, Амир! Ще оживее ли?

Той замислено, подозрително я гледаше. Отношенията между двете жени от ден на ден се влошаваха и вината беше в Есма, в майката на синовете му. Тя искаше да се разпорежда, да изхвърли бездетницата от харема. Той знаеше на кого разчиташе Есма!.. Не беше ли си отмъстила по някакъв дяволски начин Кериман?..

- Всичко е в ръцете на всевишния - рече Амир мрачно и извади часовника си. Бавно минава времето. Сали едва ли ще е стигнал до голямата черква.

Той погледна още веднъж болната, потупа ръката й и тръгна към селямлъка, а жените от другата стая, подслушвали за стъпките му, веднага нахълтаха при Есма.

- Защо не извикахте по-рано хекимин! - скара се той на майка си, която бе сложила детето да спи и сега сама търсеше сина си.

- Че нали старата Айша е тука, сине! - рече тя, като му подаде чехлите. - И как не й разтрива шията... И с пръст бърка в гърлото й... И зехтин й дава да пие...

- Тая вещица да не я виждам вече в къщи - изсъска той през зъби и с мъка измъкна овлажнелия си ботуш. - Врачки... баячки...

- Че ние и за ходжата пратихме!..

- Толкоз европейски доктори има в града. Ако бяхте повикали навреме...

- Вай, вай! Че как без тебе, в харема... - нареждаше кадъната и се обливаше в сълзи. Като Кериман, и тя беше тънка жена, суха вече, мършава, с изпито лице и отпуснати рамене, но очите й, замъглени сега от сълзите, бяха очите на Амир и те именно свидетелствуваха за преминала хубост.

- Върви, върви при нея - отпрати я с ръка Амир. - И като дойде хекиминът, всички гостенки да излязат навън. И Кериман да излезе - само ти остани!..

Той свали от полицата на пруста един чибук, затъкна го с тютюн, кръстоса крака на миндера и запуши.

Пушеше бавно, обвиваше се в дим, а очите му се бяха вторачили в излъскания мангал, поставен насред, и следяха трепкащите по капака му отражения на лампата. Ако умре, с Джани бей рано или късно ще се скараме... Сигурен съм, че той и сега ме търпи само заради сестра си... Не, не трябва да умре, разсъждаваше той, озлобен към болната, тъй като изведнъж остро съзна колко е зависим от нейната смърт. Скарам ли се е него, виж, че ме изпратил на фронта... Кой тая вечер ми разправяше за фронта? Че не съм бил ходил... А, Сали... Той нали е бил; затуй е до това дередже, каза си Амир и понеже беше сам и озлобен на съдбата, дори не се и сети за застрашеното османско отечество, което други път винаги му беше в ума. И за децата ще е лошо, ако умре, продължи той все със същото хладно раздразнение. Направила ли го е Кериман, тя и толкова ще ги гледа... Ами ако наистина се докаже, че тя го е сторила? Че е сипала някаква отрова... или нещо... стъкло... или... Не знам! Аз няма да се разправям с нея. Ще му я дам на оня джелатин, той заради сестра си на парчета ще я нареже!.. Ай, какво ми дойде до главата!.. Тъкмо когато се бе наредило... И с американката...

Щом си спомни за Маргарет, той изпита силен гняв към нея. Не беше ли си послужила съдбата с тая жена, та да го измами? Ако се бе върнал, ако не бе спрял в техния глупав клуб, и после още цели два часа! Заради нея всичко се обърка. Умре ли Есма, брат й ще ме запрати в някой полк... от ония, дето не се връщат... И мислите пак се заредиха в главата на младия адютант, пак избиколиха и описаха тревожен кръг... И така много пъти, докато някакво трополене не го стресна, някаква врата, която изтрещя. Той мигновено спусна нозе в чехлите и като пружина се изправи да посрещне доктора.