Стефан Дичев - Пътят към София

- Моля да ме извините, ефендилер! - побърза да се сбогува Климент. - Аз трябва да отивам. Утре... в болницата... знаете!

- Щом трябва, върви, докторе! И хайде, благодарим! А сега вземи това...

- Чакай, бей, мой дълг е! - спря го Амир.

- Не, не, благодаря и на двама ви! Платено е, ефендилер - днес на табията... Случило се е, освободили сте единия ми брат от ангария.

- Имаше такова нещо - отбягна погледа му Амир.

- Тъй ли! - викна любезно Джани. - Само единия ли? Ти нали имаше още един брат? И той да не ходи тогаз!

Климент благодари отново; те се закланяха един другиму; и всичко беше така необичайно, така невероятно, ако си помислеше човек в какви времена живееха, че когато той излезе навън и се качи във файтона на Сали, не се сдържа и дълго се смя с глас.

През нощта при завръщането на доктора Андреа се събуди, чу какво се е случило и какво е казал полковник Джани, ала беше толкова сънен, че само слушаше, без да разбира, обърна се на другата страна и веднага заспа. Сутринта обаче, когато слезе в кухнята и видя, че Коста е облякъл синия костюм, оня, с който обикновено ходеше в чаршията, той внезапно се сети за среднощния разговор - че беят освободил някого от ангария и че тоя освободен е пак човек от тяхното семейство. Веселото настроение, с което се събуди, мигновено избяга. Той почувствува срам от сънародниците си, които, оставаха на табиите, спомни си за вчерашното премеждие, за бесилката; седна, закуси мълчаливо и като каза, че още на ранина има някаква работа в училище, облече палтото си, нахлупи феса и излезе.

Разсъмваше се вече, но мътна мъгла препречваше слънцето и навалелият през нощта сняг матово светлееше. От колко време вече не бе излизал от къщи толкова рано; толкова късно се бе прибирал, да!.. Той дигна яката на палтото си, тикна ръце дълбоко в джобовете и тръгна напреко през площада - край чешмата, искряща от лед под увисналите от сняг клони на чинара. Вървеше по навик към средината на града, дето бе истинското училище, превърнато от турците в болница, крачеше и си мислеше какво дребнаво и себично нещо е животът... Ето, говореше си той и в ума му беше Климент; дори и честният човек е принуден да се грижи първом за близките си, че тогава за другите... Инстинкт ли е това? - От възпитанието ли? - От нуждата, ли или от страха?..

По Витошка улица мъглата не бе така равномерно гъста, както на Куру-чешме, защото от страничните сокаци духаше вятър, разкъсваше я и я събираше на вълма. Слънцето тук трепкаше по снега с безброй златисти и синкави: светлинки. Мангали горяха пред малките дюкянчета и хората, които Андреа срещаше и отминаваше, бързо и шумно се поздравляваха. Да, въпреки ранния час тук улицата ставаше все по-оживена. Но като се взираше в лицата на минувачите, като се вслушваше в гласовете им, Андреа откри, че те едва ли не всички говорят по турски или по гръцки, или по черкезки, и че между тях рядко можеше да се съзре българин... Къде ми е умът! Та те са ги откарали вече; и само старите или куците... и чорбаджийските синове, дали с шепи пари - да, само такива може да се срещнат!.. А ние с Коста? Ние от кои сме? За какви ни четат хората, запита се Андреа и при все, че не запря крачките си, нещо секна и заседна в душата му. Той не си отговори: хора на консулите, на Джани бей, защото всичко в него настръхваше срещу такава нелепа мисъл, но срамът, изпитан в къщи, на мига се превърна в гняв, в озлобление, каквото го бе обладало вчера на слизане от табията. Нямам място вече в града, мислеше си той и сега. Ще замина!.. Но тоя път не бе само закана, чувствуваше го, че е неотменимо решение; той полипа в джобовете си има ли пари да плати таксата за тескерето и без повече да му мисли, бързо се отправи към Каракола.

Пред стражницата гъмжеше от заптии, все патрулирали през нощта, капнали за сън и зли; уличката нагоре, към Челеби джамия, ечеше от лая на хрътките им, сбрани сега наедно и затова съвсем побеснели, но Андреа не обърна внимание на нищо, а се вмъкна направо в стаята, дето издаваха тескеретата, каза на недочуващия кятипин, който за щастие го познаваше, че иска да иде при роднините си в Копривщица, (беше си намислил да прехвърли Балкана при Златица или при Буново), записа на един лист отличителните си белези и като остави десет гроша за таксата и още пет за бакшиш, кимна възбудено и излезе. Сега къде да върви? Тескерето ще бъде готово след два часа; а може и след четири. Да купи ли това-онова от чаршията за из път? Или да иде до училището - да, до училището ще иде, но по-късно... И на Буботинов трябва да каже - уж, че ще отсъствува само за няколко дни... Най-добре ще е да се отбие при Мериам. Откога не я е навестявал; тоя път ще е за изпроводяк! Може и да не я види вече...