Стефан Дичев - Пътят към София

Сърдит е, реши Андреа. Па аз можеше и да не дойда!.. Чудно, че турците са освободили и него? Изглежда, щом някой е главен - пък бил той и главен учител! - това им вдъхва уважение на тия говеда...

Внезапно кръвта избяга от лицето на Андреа; той не сети как се изправи... Вратата се бе отворила и в бараката влезе Неда, за която нему и през ум не бе минавало, че някога може да дойде тук.

Тя затвори, спря се и виждаше се как движенията й бяха механични и смутени. Страните й пламтяха, разширените й очи гледаха към Андреа, но не точно към него, а малко встрани, дето някой от учениците тая сутрин бе написал на черната дъска: "Le neige est blanc 1 1 Снегът е бял. ". Да, тя се мъчеше да изглежда спокойна и дори донейде надменна и обидена от вчерашния им разговор, но това не й се удаваше. А тъкмо съзнанието, че всичките й усилия отиват напразно, че е влязла да докаже , а отново се озовава насаме с него, още повече забъркваше мислите й и още по-силно я хвърляше в смут.

Но колко очарование и прелест разкриваше за Андреа това нейно смущение! Каква неподозирана бистрота на душата й разкриваше то! И как й отиваше да бъде такава именно, след като той бе свикнал да я вижда винаги горделива, недостъпна!.. Беше с късо палто, пак в любимия й маслинено зеленикав цвят, със златиста като очите й кожа на яката, с маншон и малка весела шапчица, забодена в косите й съвсем над русите реснички. От катедрата, отдето не помръдваше, Андреа я гледаше и не можеше да откъсне от нея очи - тъй изящна, тъй чиста му се струваше тя; още по-чудна и от вчера, когато я бе съзерцавал, без да знае коя е... Вчера - не бяха ли се скарали те тогава? Не се ли разделиха враждебно, с остри думи, с тежки думи... Не я ли подозираше той; и не я ли обиди след това?.. Не, не знам, не знам! Но ако съм я обидил, защо е дошла? И ако съм я подозирал и ако съм я наричал високомерна, защо се вълнувам толкова сега?.. Странно изтръпнал, радостен и изплашен едновременно, той си повтаряше безгласно: ето го пак миража! - искаше да задържи тоя мираж и знаеше, че не може да го задържи...

- Добър ден! - каза тя и тръгна между чиновете.

Той веднага слезе да я срещне. Неда мълчаливо му подаде ръка.

- Изненадан съм - каза той и диреше очите й, но тя все гледаше малко встрани.

- Отиваме у господин Позитано... и се отбихме.

- Отбихте...?

- Да, със Сесил сме. Двете. Тя остана вън...

- При учениците!..

- Да... тя за това ме помоли... Да види нашенско училище!

Помолила я... Сесил любопитствувала и помолила бъдещата си майка. А ти какво очакваше, Андреа?

Гласно каза с горчиво изражение на лицето, като сочеше край себе си:

- Ето това остана от нашето училище... Вън само пет-шест деца... А ако иска да види и учителя...

Неда не го слушаше; той почувствува, че мисли за друго, и замълча.

- Андреа - рече с променен глас тя и за първи път, откак бе влязла, очите й сами го потърсиха.

Той въпросително кимна. А над очарованието, че тя е тук, над страха, че всеки миг може да си иде, като утринна мъгла продължаваше да се стеле горчивината.

- Вие вчера...

- Още ли на вие? - каза той. - Такива стари приятели...

- Добре - рече тя и се усмихна. Усмивката й съвсем я преобрази. - Ти... вчера... нали искаше да знаеш за някакъв турчин...

Той изведнъж я хвана за ръцете.

- Узнала си?..

- Да... - Чак сега тя съзна, че той я държи, че така много я е приближил; но този миг бе запленил и нея и макар че веднага се отдръпна незабележимо, очарованието продължаваше да трепти в душата й. - Очакват скоро да дойде един от техните най-главни паши - каза тя тихо, гръдно.

- Това и аз знам, но кой, кой?

- Маршал Сюлейман.

- Главнокомандуващият?!

- Да, него чакат...

О, най-сетне беше узнал! От нея беше узнал.

- Кога, знае ли се?

- До две седмици.

- А подкрепленията? - сети се той.

- И подкрепления, да!.. Големи... Леандър спомена...

Името на годеника й, най-сетне произнесено, изведнъж се изправи между тях. Неда се отдръпна още малко. Андреа помисли: трепти миражът; скоро ще изчезне...

- Какво каза... той? Колко са?

- Някакви дивизии...

- Но колко, колко? С кои началници? Не помниш ли? Това е най-важно!..

- Не знам - пребледня тя. Беше отчаяна. - Как можах да забравя... Не, всъщност... Не! Не съм забравила. Тогава татко дойде... и той... Спомням си сега... те се заговориха за... друго... Да, той пропусна, така остана! Наистина ли е толкова важно, Андреа?

Той поклати глава.

- Трябваше утре... Утре щях да изпратя тия сведения.

- Така си и мислех! - рече тя. - На руснаците, нали? - Страхуваш ли се?