Стефан Дичев - Пътят към София

Както в цялото съчинение, което Неда така добре познаваше, и в тия последни глави веднага се чувствуваше съвестният изследвач, авторът, който се е старал не само да вижда, но и да размишлява върху живота край себе си. От всяка страница лъхаше задълбоченост и напредничава, хуманна философия, която винаги бе въодушевлявала Неда. При това езикът на консула бе изтънчен, стилът ясен, прегледен и слушателите, както можеше да се очаква, останаха възхитени. Все пак баронът направи деликатно няколко уместни забележки; и Жаклин предложи да бъде разширена главата за турските хареми, при което всички се разсмяха, а мадам Франсоаз каза: "Уви! Това е най-слабата му точка!.." После Хирш погледна часовника си и бързо стана. Имал делова среща в клуба. Той се сбогува, уговори с консула да се видят по-напространно утре преди обед, целуна ръце на дамите и си тръгна. След него си отиде и семейство де Марикюр. Време беше и за Неда, излязла още сутринта от къщи.

И така, те пътуваха сега с Леандър във файтона, отново погълнати от разговора за последните глави на книгата му, и Неда казваше своето откровено мнение - мнение възторжено, ала и критично, и затова задържано пред другите, тъй като от всичко тя най-малко би желала да засегне самочувствието и гордостта на годеника си.

- Вашата прекалена толерантност... по-точно... това, което вие винаги наричате обективна справедливост... в случая... О, та те именно пречат на читателя да почувствува с цялата им сила симпатиите ви, Леандър!.. Към поробените народи, сиреч към нас - казваше разпалено тя. - Не, не, аз ви разбирам... И в цялото... в контекста безсъмнено го има! Но ако ми позволите, аз бих ви препоръчала да доизясните някои места, да ги заострите... - И тъкмо тогава, докато изреждаше тия места, тя видя как изскокна пред кафенето Андреа.

Тя го видя и увлечена в думите си, отвърна на поздрава му разсеяно (нему се бе сторило, че отвърна сдържано), а после продължи да говори с годеника си. Но само миг и мъчителна болка я прониза, думите й заседнаха на гърлото, очите й станаха сухи. Тогава именно тя съвсем ясно си опомни всичко; смущението, тревогите, срамът, противоречията и лъжите предателски избиха на страните й. Тя нито смееше да мълчи, нито можеше да продължи и Леандър, почувствувал промяната, изненадано я погледна.

- Какво ви е? - попита той.

- Не, нищо... Впрочем...

Нещо проблесна в ума й. Едно предположение - успокоително, спасително... Може би Андреа е чакал не самата нея, а заради сведението, което тя не му занесе сутринта?.. О да, да! - хвана се тя веднага в тая възможност. Решил е, че съм научила вече броя на дивизиите... И всъщност аз имах намерение да го сторя; затова му казах "довиждане"... Да! Той ме е разбрал и чака, говореше си тя трескаво под учудения поглед на Леандър, а пак нещо не я задоволяваше, обтягаше нервите й и я мъчеше.

- Но какво се сетихте, скъпа? - не се сдържа годеникът й.

- Мислех... Всъщност всичко, което говорим, може би си губи смисъла...

- Как... губи смисъла? Не разбирам!..

- О да! - рече тя високо, оживено и изви главата си така, че с крайчеца на окото си видя Андреа как пресича площада и също се прибира в къщи. - Ако наистина нещата се развият... както говорихме снощи. Е, тогава всеки смисъл... е безсмислен!

- Но за какво? Снощи... Снощи беше годежът ни! И изобщо не е ставало дума за моята книга.

Тя се разсмя, хвана бързо ръката му, наведе се мило към него.

- А за Сюлейман паша говорихме, нали? - подхвърли тя закачливо, но и е хладнокръвие, с прелъстителна пресметливост, на каквито доскоро не се смяташе способна и които сега някак отдалечено и тревожно осъзнаваше като част от цялото си падение.

- Сюлейман!.. Нямаше и да ми дойде на ума... Вие се шегувате!

- Напротив, Леандър.

- Но какво общо виждате между турския главнокомандуващ... и моя скромен труд?.. Извинете!

- Има! - настоя тя и очите й вече бяха други, загрижени.

Това накара и него да се промени.

- Предстоят такива събития, Леандър. Може би такива ужаси, за каквито само сме чели...

- О, скъпа! Но вие... вие бъдете спокойна! Разбира се, вие ще бъдете при мен, в консулството; моята страна е неутрална.

Тя махна с ръка, спря го, побояла се, че той ще измести разговора.

- Снощи говорехме... Впрочем вие бяхте започнали, Леандър!..

- Да?

- Казахте, че със Сюлейман щели да дойдат подкрепления.

- Големи!.. Няколко дивизии, артилерийски части... и изобщо те смятат София да...

- Но колко дивизии?

Беше се издала. Почувствува го. И чак до ушите се изчерви.