Стефан Дичев - Пътят към София

Тоя път Сен Клер не попита доктора съгласен ли е, защото задачата, която му даваше, беше не само деликатна, но и непочтена. Ала и да го попиташе, Климент трябваше да каже и щеше да каже, че е съгласен. Не само страх; и любопитство имаше вече в това съгласие; и нужда да види, да узнае нещо за съдбата на пленените руснаци. Но щом се озоваха от другата страна на дебелия зид, щом ги пресрещна гъмжилото и вонята на стотици и стотици люде, гъсто населили продълговатия неравен двор, щом съзря как всички тия дрипави и оголени, тия осакатени и останали само кожа и кости мъже се стремяха като някакви подивели животни към навесите на къщата и на прилепените към нея яхъри и курници, как зъзнеха незащитени от студа, и как лежаха на разкаляната от снега земя, Климент ужасен почувствува, че тая гледка е свръх силите му, че той не може да владее вече лицето си и че жалостта и потресата му ще го издадат...

Ами те са в по-страшно положение от ранените в болницата... Какво ранените, десетки пъти по-страшно, мислеше той трескаво, докато Сен Клер заповядваше на някакъв изцъклен чауш да извика по-скоро началника на стражата. Ония са на закрито, нахранени... лекарства... Надежда имат! А тези клетници - братя наши, руски! - и уж войната е свършила за тях, говореше си той, все по-мъчително разпъван между жалостта си и страха.

- Да, доктор Будинов! Лошо нещо е войната!..

Гласът на Сен Клер! Нима ме е издало вече лицето, стресна се Климент. Но не, майорът също гледаше към пленниците; дори обичайната усмивка бе избягала от устните му.

- Няма да се учудя, ако и тук е избухнала някоя епидемия - рече Климент.

- Да, вече няколко пъти обръщам внимание на полковник Джани бей... Но порядки, доктор Будинов, порядки!

Това вече беше ново! Сен Клер да иронизира своите приятели?

Окуражен, Климент каза:

- Като лекар, мога само да препоръчам...

- О, оставете препоръките! - прекъсна го дружелюбно майорът. - Войната е жестоко нещо, да!.. Но тия тук поне още живеят... За това и аз имам дял, можете да бъдете уверен!.. Да, да! Умението в играта, доктор Будинов, е да се жертвува малкото за голямото, и то, подчертавам го, без да се пренебрегват правилата! - каза той напътствено, самодоволно, ала не поясни думите си, така че Климент не разбра за каква игра и за какви жертви говори. (А майорът настояваше да докарват пленници и да ги държат в града, та да уверява консулите и кореспондентите, че Турция води хуманна война, сиреч, че не избива всички пленени руснаци). Но докато Сен Клер изричаше тези думи, докато се усмихваше и пушеше, вземал между дългите си гледани пръсти една от ония ароматни честерфилдски пури, които пораждаха у него добро настроение, Климент с удивителна яснота почувствува, че човекът насреща му е обладан от някаква фиксидея . Че всичко, което той върши с привидно хладнокръвие, всъщност води към някаква определена и само нему известна цел. И че заради постигането на тая цел на Сен Клер е безразличен животът на тия хора тук и животът изобщо... А може би той е по-страшен и от Джани бей, каза си неочаквано Климент. И после си каза, че не трябваше да идва тук, че онова, което иска от него Сен Клер, ще бъде не само нечестно и не само подло към тези страдалци, но може би и в ущърб на ония, които се бият и мрат там някъде, в заснежените балкански проходи...

Така бяха започнали мъчителните часове, за които сега, докато вечеряха, докторът с овлажнели очи и с вълнение, каквото рядко се бе виждало на лицето му, разправяше на своите домашни.

- Какви страдания, боже мой! Какви страдания! - повтаряше той. - Накъдето се обърнеш... И всеки те гледа в очите... С омраза! С презрение!.. Мисли сигурно: а аз за такива като тоя оставих дом и деца; кръв дадох, живот дадох!..

- Може пък да не са разбрали, че си българин, бате.

- Разбраха, Коста. Чух ги, шушукат и ме гледат: сволоч!.. За мене това: сволоч!.. А аз не смея да им продумам, знак не дръзвам да им сторя... че съм от техните... и че ми се е стегнало сърцето...

- Тъй, тъй, сине... Като е дошло... Добре, че не си се изтървал!

- Да - въздъхна докторът. - Мъка человеческа - и за тях... че и за мен. Какво да правя? Заповядано ми е да ги подслушвам... Подслушвам ги и се чудя как да извъртя думите, които чувам... А оня не престава да ги разпитва.

- Добре де, какво, ги пита той? - не изтрая Коста, като от вълнение все доливаше чашата си с вино.

Докторът иронично се усмихна.

- Какво ги пита ли? - рече той, припомнил си странните въпроси на Сен Клер. - Дето няма и да предположиш...