Стефан Дичев - Пътят към София

- Добре де - рече нетърпеливият Коста. - Ама защо му е тогаз на оня? И ти какво каза? Каза ли му какво си чул.

- Казах му.

- Е, че тогаз... Ти какво? Нали уж...

- Тъкмо това, Коста... Тръгнахме си, той ме пита, и аз: уж съм чул да споменават за някакви войници (казах там един от гвардейските полкове, първия, който ми дойде на ум, исмаилския)... разменяли със селяните във Видраре неприкосновения запас ботуши за ракия!.. С други думи, че имат такъв запас... И че често залавяли интенданти, които срещу златни турски лири продавали чували с брашно... със захар...

- Тъй, тъй! Добре си го наредил... Хем да се измъкнеш, хем той да мисли, каквото ще! - смееше се Слави. - Е по този случай я подай дамаджаната, жено... Дай да се чукнем пак!..

Бащата напълни чашите. Чукнаха се. А Климент не можеше да се освободи от своите мисли... Ето, заблудил бе Сен Клер - видя как оня се хвана на лъжата, как се ядоса, видя... Сигурно очакваше да научи чрез мен, че продоволствието им е лошо и че зимата ги е заварила без топли дрехи и без ботуши. За него това би значило, че руското командуване не ще се реши на скорошна... на зимна офанзива! Тънко измислено... Деликатна работа, както сам казваше в клуба той... Да, радвам се, че го заблудих и че му отнех спокойствието!..

Но моето спокойствие? Или не спокойствието; и не само моето - надеждата ни, очакването ни!.. Та ако руснаците са толкова зле с продоволствието... та те тогава наистина няма да бързат... няма скоро да настъпят!.. И ето как ще дадат време на Турция да се съвземе... Да, да! Особено на тоя фронт, най-важния. Неслучайно главнокомандуващият иде, сети се той за наученото преди час от Андреа. И всеки ден пристигат обози, резерви. А това още не са резервите на Сюлейман!.. Само да знаех колко ще са тия резерви! Ако знаех... Да можех да предупредя генерал Гурко!.. Андреа иска да върви утре - какво може да направи той сам! Не знае езика. И какво ще им съобщи? Голи сведения; докато аз бих могъл най-подробно за всичко... И болниците... и за пленническия лагер. Двамата е най-добре! Разбира се, моето отсъствие веднага ще се забележи и нашите може да пострадат, но ще измислим нещо! Или това за Копривщица... или пък, че се е наложило да прескочим за два дни до Ихтиман... нещо при родителите на Женда, за операция... За два, най-много за три дни ще се върна - Андреа като иска, нека остане оттатък, за него дори е по-добре, но аз трябва да се върна, реши той, избърса с кърпата устата и мустаците си и се облегна в стола.

Майка му тъкмо казваше загрижено:

- Само внимавай нещо да не се научи, че лошо, майка.

- За кое, мамо?

- Ами... дето разправяш за англичанина, синко! Ако се чуе, че не си му казвал, каквото трябва... Лоши хора има!

- Да си затваряте навън устата! - каза стреснато и Слави. - Андреа!.. Коста!.. Разбрахте ли?

Андреа само го погледна. Но Коста рече високо:

- Какво аз! Аз си знам...

- Бе, виждал съм те колко знаеш... Като тръгнеш из чаршията...

- Това Женда да не го разприказва на комшийките, аз...

- Ти, снахо, чуваш ли! - обърна се строго и към нея Слави.

- Че аз, тате, кога съм приказвала?

- Хайде, хайде да не я разправяме много... Я най-добре иди да нагледаш детето!.. Какво, повечеряхме вече. Майка ти ще раздигне софрата.

Коста слушаше и хем се подхилкваше, хем му беше неудобно за Женда. Е чак пък толкоз; тате прекалява! - казваше неговото весело кривоносо лице, докато той гледаше пълното, преляло из дрехите тяло на жена си, и погледът му издаваше, че му се иска да си е час по-скоро с нея в стаята.

Женда тръгна да излезе, но личеше си, че е засегната, и свекърва й, която веднага го почувствува, стана и я последва.

- Вие си поговорете по мъжки - рече тя от вратата. - Аз после ще прибера...

- Е това е! - рече Слави, щом и двете напуснаха кухнята. - Жените от такива работи по-далечко ги дръж... То всъщност каквото е било, изприказвахме го май. Само дето изпратихме Женда - прибави той, като се подсмихваше. - Сега, Коста, я ни свари ти по едно кафе и кажете какво се чува из града?.. Разправят, нашият Илия ефенди отзарана събирал чорбаджиите; нещо пари сме трябвало да внасяме... За какво пак? Няма край...

- И аз го видях по едно време муавинина - каза Коста и приклекна при огнището да раздуха жарта. Както в много други домакински занимания, той беше майстор и във варенето на кафе. - С хаджи Теодоси и с нашия бай Радой бяха! А подире им господин Трайкович и чорбаджи Мано...

- Ето!.. Да видим каква ще я измътят пак... Какво, Климе? - погледна го изненадан бащата. - Нещо искаше да кажеш ли?

- Да, тате. Коста, ела и ти тук, остави кафето!