Те се бяха надвесили над картата. Светлината на окачената лампа се сипеше върху тях и ги събираше със сенките си в едно. И всичко за миг така подведе стария, че той сложи очилата си да вижда по-добре.
- Не, нищо не ви разбирам - рече той, след като дълго се взира в картата. - Така не може. Има там една рекичка... и като се тръгне по нея... Не! Не! - опомни се той. - Нищо няма да ви кажа... Тук ще си седите - и единият, и другият. Когато дойде време да ни освобождават, ще освободят и нас, както всичките!
- Тате... Тъкмо се разбрахме с Андреа, сега и ти!..
- Нищо не си се разбрал с мене!.. Или сам отивам, или двама - упорствуваше и Андреа. - И без това за самичък човек е невъзможно в планината! И да не срещне турци, вълци ще срещне!
- Чувайте сега аз да ви кажа - намеси се Коста. - Какво, какво ме гледаш така, тате! Че те... на братушките този фронт им е най-важният!
- Какво искаш пък ти? - изръмжа ядосано баща му.
- Тая пътека, дето я разправяш, тате - за Врачеш де и оттам за Орхание...
- Какво с нея?..
- Ами че аз я знам много добре!
- Минавал ли си по нея? - попита веднага докторът.
- Охо!.. Че ние, когато се е случвало да ходим в Орхание, нали все по нея... А, тате? - рече помирително усмихнат Коста.
- Хайде стига и ти! Тъкмо видяха, че е луда работа...
- Как тъй луда работа!.. Че те, братушките, ако не им трябваше...
- Ти пък отде ги знаеш какво им трябва и какво не им трябва! - кипна бащата.
- Знам аз! Знам...
- Остави сега разправиите, Коста - спря го докторът. - Я вземи молива. Ела да начертаеш пътеката. Андреа, донеси отгоре другите карти.
Андреа изтича, а Коста взема молива, надвеси се над картата, но тия безброй тънки линийки, които се виеха или се преплитаха по жълтата хартия като разпилени женски коси, само го объркваха.
- Как да ти покажа така? - ядосваше се той. - Ако съм там, то е друга работа. Ще си припомни човек скалите, дърветата... онуй поточе... Не, не мога така. Не знам как ще дойде на картата - рече той, когато Андреа разгъна пред него още две - едната руска, другата английска.
- Като не можеш, хич не се обаждай! - извика загубилият търпение Андреа.
- Ама чакай, защо се сърдиш, бе Андреа! Аз ще ида с бати и ще я намеря пътеката - каза Коста и чак когато изрече тези думи, когато видя смаяните очи на баща си, изведнъж съзна какво говори. Не, не го е изрекъл случайно. Всъщност през всичкото време, докато вземаше страна в спора им, той може би търсеше тъкмо тези думи; ето, че те сега му идеха на езика... И защо да не отида, разсъждаваше си той с разтуптени от гордост гърди. Че брат ми е учен човек, без мене де ще може да намери пътеката? И после, хем работа ще свършим, хем братушките ще видя - колко е то до Орхание, за два дни отиваме и се връщаме, уверяваше се усмихнат Коста и колчем мисълта му се докоснеше до войната, до турците и до постовете им в планината, побързваше да я отдръпне. Казваше си, че пътеката е сигурна, че брат му има офицерска униформа, и не искаше да мисли за никакви опасности, макар да знаеше, че те съществуват.
Той съвсем забрави баща си. Не само Коста - и тримата го бяха забравили. Те не забелязаха как безпомощно се отпусна старият на миндерчето - затихнал, сломен, обладан от предчувствия... Каква стана тя? И сега какво излиза? - мислеше съкрушено Слави, като гледаше и слушаше синовете си, млади, силни мъже, изпълнили кухничката чак до тавана, неудържими и погълнати, презрели търпението, на което ги бе учил толкова години... Излиза, че Климент и Коста заминават - уж да се върнат, а дали ще се върнат? - и че Андреа остава тук; остава да се занимава с някаква по-опасна и от тяхната работа - Ох, времена, времена, повтаряше той и бършеше незабелязано сълзите си.
А Андреа слушаше заръките на доктора (кому какво да каже и как да обясни, ако се случи да закъснеят) и мисълта му несетно се раздвояваше; той беше тук и не беше тук; представяше си Неда и цял тръпнеше от предсещания за утрешната среща... Как ще се смае тя, когато го види! Срам ме е да призная, а толкова съм щастлив! И как може, как може! Та аз не го заслужавам това щастие... А сега братята ми отиват вместо мен... Но ако аз заминех, какво щеше да стане тогава с нея? Не, аз оставам, оставам, ехтеше в душата му. И той пак потъваше в предсещания за утрешния и за всички следващи дни - някак мъчително и радостно, някак победоносно и дръзко - с една надежда, на която не искаше да види края...
- Запомни ли всичко? - попита Климент.
Андреа се усмихна.
- Горе-долу, да!..
- Виждам, че умът ти е другаде... Добре, ще ти го напиша на един лист... Да, да, съжалявам, братко!
Читать дальше