Стефан Дичев - Пътят към София

И Климент седна, облегна се. В светлите му очи имаше горчива ирония. Той неволно пак свързваше Маргарет с брат си.

- Какво? - озадачи се Андреа.

- О, нищо... А и ти ще съумееш, знам. Ти не държиш много... Но защо ли говорим за това! Сега разлъка ни чака - засмя се той, придърпа недоизпитата си чаша и като гледаше през искрящото вино и го полюшваше, усмихна се и тихичко запя:

- Всъщност, не! - рече той и сложи обратно чашата на масата. - Това, което изпитвам, е съвсем друго... Шест години живях с ония хора!.. И езика им, и душата им знам... Колко разговори сме изприказвали за нашата страна... А те сега с хиляди са тук - разбираш ли, Андреа? Струва ми се, като че са ми дошли на гости... а пък аз, стопанинът, още не съм излязъл да ги посрещна... Сантименталност, нали?

Андреа се усмихна, но думите на брат му пак го бяха раздвоили и той отбягна погледа му.

- Като казахте за стопанин, че се сетих за моята стопанка - засмя се и Коста. - Я чакай да й кажа, преди да е легнала... Нещо по-топлички дрехи да ми приготви. Балкан е това, хей! - прибави той въодушевено и се запъти навън.

Когато стигна вратата на стаята си, Коста неволно се вторачи в пролуката, отдето струеше тясна ивичка светлина. В стаята говореха. Чуваше се тъничко засмяно гласче и друг глас, който се преструваше на строг, а въпреки това беше весел... Как познаваше той тия гласове! Не се мъчеше да различи думите, добре можеше да си представи за какво говорят; но каква наслада беше за него да ги слуша!.. Ето, веселата камбанка пак се смее!.. И строгият глас: "Мисли му, ще кажа на баща ти!"... Какво става там? Какво правите? - питаше и се топеше от щастие той, защото добре знаеше какво става там и какво правят... Докато внезапно се спря... Какво беше това? Каква мисъл го прониза - че може да не ги види вече?.. Отпъжданите напреди опасности, ония опасности, за които той не искаше да мисли и които така лесно бе прикривал зад братовата си униформа и сигурната пътека, сега налетяха с грак върху му, заглушиха милите гласове, пропъдиха спокойствието на душата му. Не, тази работа не е за мен, мислеше той изтръпнал и не помръдваше. Ако, не дай боже, се случи нещо по пътя... или да ни хванат... или нещо, докато минаваме, да ни опушкат... И вълци има, цели глутници... Не, тати е прав - луда работа е! Аз съм женен човек, дете имам... друго чакам... Какво ще прави Женда без мене? И той се канеше да се върне при братята си и да им каже точно тъй: "Какво ще прави Женда без мене?"... Те ще го разберат; не може да не го разберат. Най-сетне по своя воля е решил, по своя воля може и да откаже... Но какво ще прави пък бати без мен? Ще се оправи ли самичък?.. И знае ли човек какво ще излезе от всичко?.. Тая мисъл го стресна. Той се опомни, каза си, че каквото е решено, решено е, махна с ръка и влезе в стаята.

Жена му беше до миндера, дето лежеше Славейко. Като чу стъпките му, тя извърна глава и стана права.

- Събудил се - рече тя. - Не иска да спи! Я му се скарай...

Да му се скара... Как ще му се кара тая вечер!

- Де е мама? - попита той, колкото да прикрие вълнението си.

- Отиде да разтреби на братята ти...

Коста пристъпи към миндера и седна на столчето, отдето бе станала Женда. Седалото беше топло от нейната топлина; тази топлина се преля в него и увеличи мъката му.

- Защо не спиш, Славейче? А? - попита той.

- Не ми се спи, тате!

Момченцето го гледаше с големите си очи. Е, какво да му каже сега?..

- Трябва да спиш - рече той. Гласът се силеше да е строг, а ръката милваше челото и косицата на детето.

- Разправи ми една приказка де!

- Той, чичо ти Андреа може да разправя, аз не мога. (Андреа ще е тук, той ще му разказва приказки).

- И ти можеш, можеш, можеш!

- Ама не знам... Не помня...

- Ами за Крали Марко?!

Да, за Крали Марко знаеше... Но разправяха ли му се сега приказки? Мислите му се пилееха, после се заплитаха във възел... Той започна, позапъна се, а след това се увлече и почна сам да притуря за вила самовила, за черния Арап и за каквото му дойдеше на ум...

- Спи ли? - приближи го жена му.

- Не... още не спи.

Но равномерното дишане на Славейко му подсказа, че е заспал, и той се надвеси да го завие. При това движение ръцете му се срещнаха с ръцете на Женда, тя го погледна, но вместо желание погледът и усмивката й само му припомниха неговата тревога.

- Иди... Приготви ми топли дрехи за път - каза той, като избягваше очите й.

- За път ли? - изправи се тя. Де в тия времена, бе Коста?

- Ами по работа - каза той все тъй, без да я погледне. - За няколко дни само... С бати Климента отиваме!