Стефан Дичев - Пътят към София

Не, аз съм си изгубила ума! Аз не съм същата... Какво става с мене?.. Неда се надигна изплашена в леглото, седна, преграбчи коленете си. Влюбена ли съм наистина? Как може, как може да съм влюбена само заради това?..

Тя дълго остана на тоя въпрос. И нищо не решаваше, не си отговаряше. Казваше си: ето, към Леандър изпитвам нещо духовно, едно възхищение, и не защото е двойно по-възрастен от мен (тя за първи път така ясно го съзнаваше), а защото наистина го обичам... И щом е толкова по-възрастен, естествено е, че няма да бъде неудържим и страстен, и... О, глупости! Глупости! Нито той е чак толкова стар, нито Андреа ми харесва само така... Та не си ли спомням приема - как умело разговаряше той. И би ли се заловил друг - дори Леандър - с риск на живота си да помага на своя народ, ако да не беше благороден човек, несебичен, смел, честен?.. Не, не честен, не! Ако той наистина беше честен, нямаше да си позволи... И тя отново го видя как се появява през малката вратичка в зида и как притичва към нея, прегръща я, целува я... О, това е друго! - каза си тя усмихната. И не е ли все пак вината у мен: не го ли повиках аз?

И какво излиза сега? Излиза, че съм влюбена в него. Да? Влюбена, зашеметена - за тая вечер може би! А утре той ще е далеч; и добре, че ще е далеч. Утре сигурно всичко ще ми изглежда другояче... Да. Но не трябва ли да призная аз на Леандър? Да му кажа: нещо стана с мен, и аз не знам как се случи... Ще бъде лъжа, ако река, че не знам. А ако призная всичко до дъно, няма ли да го обидя? Ще разбере ли той; ще прости ли? Какво има да разбира, какво да прощава - та това си е мое, мое... Като в някой роман.

Тя легна пак. И пак не можеше да спи. Все в нечии прегръдки се намираше, нечии устни я горяха и тя цяла пламтеше. А когато най-сетне се унесе, видя се в бездънен лес. И тя завика някого: ела, ела, спаси ме!.. И кой дойде, кой я сграбчи тъй силно в тъмнината? Тя се остави в тия ръце и пак повтаряше: спаси ме! - но вече с друг глас...

Колкото и да говореше непринудено, генерал Бейкър беше нетърпелив, често вадеше часовника си или се заслушваше в стъпките по коридора. Приятелят му Фред Барнаби лукаво се подсмихваше.

- Имаме още цял час, паша! Защо сте се разбързал? - каза най-сетне той.

- Да, не по-късно от един тръгваме...

Бяха дошли в София рано тая сутрин - Бейкър по служба, а Фреди от нямане какво да прави - и налагаше се още веднага да се върнат в главната квартира. Но, като джентълмени, те не можеха да си заминат, без да посетят тук своята именита сънародница, виконтесата Стренгфорд. Сега, придружени от Сен Клер, те се намираха при нея, в кабинета на болницата й, дето завариха и доктор Грин, а още и дошлия да се сбогува мистър Гей - той смяташе при първа възможност да отпътува за Англия. Говореха за фронта и за тила, и за войната изобщо. А мислите на генерал Бейкър бяха далече. По Самюел, личния си слуга, той бе изпратил кратка записчица на Маргарет Джаксън и нетърпеливо я чакаше да дойде.

Той продължи:

- Такива са последствията от неочакваната промяна. Когато дойде главнокомандуващият, вероятно ще се създадат нови положения, но понастоящем това е. За щастие заместникът на Мехмед Али е човек с широк поглед, вие го знаете - енергичен, делови; изобщо твърд и верен на думата си офицер.

- Шакир паша е наистина едно изключение - потвърди Сен Клер.

Той седеше встрани от генерала, до писмената маса (дето се беше разположил уморено доктор Грин), подпрял бе лакът на нея и между пръстите си държеше пура, но не от честерфилдските, които, уви, се бяха свършили, гледаше как дими тя и внимателно се вмесваше в разговора.

- Защо изключение, майоре? - извърна русата си брадичка Валентин Бейкър. - Не, не съм съгласен с вас! Генерал Шакир безсъмнено е един измежду най-добрите турски офицери, да, това и аз го твърдя. Но само той ли е? Цялото младо поколение... И изобщо, дявол да го вземе - извинете, леди Емили! - аз вярвам, въпреки всичко дълбоко вярвам във военните добродетели... в доблестта на тоя господарски народ!

- Въпрос на личен опит, сър.

- И може би ще кажете, че аз нямам тоя опит?

- Да, вие наистина сте от доста време в Турция.

- Трета година, Сен Клер!

- Време е вече да имате и харем, паша! - вмеси се иронично Барнаби.

- О! - извика с упрек виконтесата. - Вие пак с вашите неуместни препоръки, Фреди!

- Нали съм му приятел, братовчедке!

Двамата седяха на насрещното канапе; тя в единия му край - дребничка и недостъпна, с тъмната си рокля на вдовица и с бялата сестринска кърпа на главата, и той в другия - дълъг, засмян, изпружил до насред стаята своите огромни крака, пристегнати в жълти гамаши.