Стефан Дичев - Пътят към София

Сен Клер каза:

- Тогава позволете ми с моя петнадесетгодишен опит да бъда скептик, сър!

- Вие се съмнявате може би в изхода на войната? Изненадвате ме, майоре... Тъкмо вие! - И Бейкър погледна пак часовника си. Защо не иде?

- Това е нещо друго, сър... А аз наистина не вярвам във военните качества... и как го казахте вие, в доблестта... Не, не вярвам вече!

- Разочарован!..

- Вие сте в правото си да се шегувате, Барнаби! А аз имам основателни причини... да. Тая тяхна неразбория, борби... завист един към друг... подозрителност към нас, техните приятели...

- Не, това не съм го забелязал. И мисля, че нямате основание - каза бързо Бейкър.

Но майорът продължи, без да смени тона си:

- И уж разбират какво трябва да се предприеме, а всъщност нищо не предприемат... Пък и предприемат ли каквото и да било - нищо не излиза... Военни добродетели, казвате, сър! А аз бих казал: фанатизмът е едничкият, който ги държи...

- Странно, че тоя път мислите ни съвпадат, майор Сен Клер!

Този, който се обади, беше мистър Гей. Гласът му прозвуча остро и подигравателно. Той седеше на ниско столче до вратата и сякаш всеки миг щеше да излезе.

Цивилният майор се усмихна по навика си, но не го погледна.

- Възможно е, драги - каза той и чак тогава извърна глава към мистър Гей. - И защо не? Ала само дотука. Защото вие сте убеден, че войната е загубена, нали?

- А нима вие твърдите обратното? След всичко, което казахте... Което става по фронтовете...

В канапето Барнаби се размърда.

- Да ставаше поне нещо! - недоволничеше той. - Съжалявам за моята Родезия, братовчедке. И за Нясаланд... Поне нямаше да студувам там, о да!

- Заминете, Фреди! За бога, вас нищо не ви задържа тук, нали? Ето, нашият скъп господин Гей вдругиден тръгва, напуснете ни и вие - прибави тя с иронични нотки в гласа, защото беше човек на дълга и нито можеше да си представи живота без дълг, нито истински уважаваше хора като братовчеда Барнаби, които губеха времето си без цел.

- Но, господа, наистина тук се чуват особени мисли - извърна тя към Сен Клер малко изпъкналите, си очи. - И какво, Джордж, кажете? Нима вече е стигнало дотам?

- Не, не съм казвал такова нещо, скъпа леди Емили! Аз просто твърдя - и го твърдя с пълното съзнание какво говоря, - че турската армия не е годна да изнесе войната сама. Причини много...

- Но вие, Джордж, също така твърдяхте, че щом дойдат подкрепленията...

- О да, подкрепленията могат да бъдат една решителна спирачка; и ще бъдат. Нашият фронт, София, ще се превърне в една огромна крепост, много по-устойчива от Плевен, надявам се... Но, скъпа моя леди, джентълмени! Това само ще отложи угрозата. Факт е, не се ли притече Европа в помощ, войната наистина ще свърши зле.

- Да, това е друго. С това съм съгласен - кимна Бейкър. Някакви стъпки се чуха вън, в коридора. Гласове. Не, не е тя. Стъпките отминаха. Гласовете се загубиха; и той чак тогава се досети, че бяха мис Пейдж и малката Лита Кинг. Чудно, разпознавам ги след толкова време! И си мислеше: не мога да не позная и нейния глас, да. Но защо се забави тя толкова?

- А какво става с нашата флота, Сен Клер? - стресна го гласът на доктора.

Погледна го. Къс и широк, сплескан, Рандолф Грин беше разперил лакти върху тежкия плот на писмената маса и хлътналите му очи упорито се бяха спрели на майора.

- Ескадрите все още са в Малта и чакат заповедта на първия лорд, стари приятелю... Но поведението на граф Дерби, господа, необяснимо, да, неговото нежелание да води твърда политика затруднява нашия премиер, въпреки че нейно величество кралицата...

- О... о! Значи мачът продължава! - ухили се веднага Барнаби и рижавите му бакенбарди затрепкаха. - А оня въжеиграч, милият маркиз Солсбъри, той...?

- Фреди! Вие прекалявате!

- Увлякох се, милейди, извинете!.. Та уважаемият наш маркиз с кого е, казвате, майоре? С външния министър ли, за намеса като досегашната или с лорд Биконсфилд, за открита намеса? Искам да кажа, сър, за открита война!

- От последните известия се научавам, сър, че все още не се е определил - каза Сен Клер, преструвайки се, че не разбира подигравките му.

- Е да, да! За такова нещо се иска време... Аз не разбирам от дипломация, разбира се, но струва ми се, че негово императорско величие бащата на правоверните сам ще си сърба попарата, която ние му помогнахме да си надроби!

- Отгде ги намирате тези изрази, Фреди!

- Събирам ги, братовчедке! Моята страст! Този израз е тукашен, български... сърбам попара... Защо, харесва ли ви?

Тя махна с ръка сякаш казваше отново: вие сте невъзможен. А цялото й внимание бе погълнато от думите на Сен Клер.