Стефан Дичев - Пътят към София

Но щом разбра, че целият й вътрешен живот напоследък се беше стремил именно към нощта, която мина, тя изведнъж изстена, хвърли се в леглото и зарида с глас. Няма да го видя; чувствувам, предчувствувам! - повтаряше тя. Ах, как е жестоко всичко... Как е безсърдечно...

Тя сама не знаеше колко време плака. А когато постепенно се успокои, умът й като че ли беше празен. Облегна гръб о ковьора, гледаше пред себе си и не помръдваше. От стълбището идеха гласове - високият въодушевен глас на мисис Джаксън, която казваше, че заминава да се запознае с живота в бейските чифлици из околните села... И после, престореният и все пак обиден глас на Филип: "Ще бъде интересно, не се съмнявам... Но ще се върнете за нашето празненство, нали, Маргарет!"... "Колко сте мил! Е добре, обещавам!" И пак се смее... Неда не искаше да мисли за техните отношения. Собственият й живот така се бе заплел, че не би могла да каже вече кое е добро и кое лошо.

Час по-късно, както се бяха уговорили с Леандър, файтонът на консулството дойде да я вземе. Известно време тя се колеба да се престори ли на болна и да не иде. Но после тази дребна лъжа, която искаше да прикрие голямата, изневярата, й се стори унизителна и с отчаяна, натрапчива смелост тя бързо се качи във файтона. Все едно, че съм сънувала. И какъв смисъл да разправям на Леандър съня си, когато той ще го наскърби и ще го унизи... Не, не... Всичко беше само един неосъществим сън, мислеше си Неда.

Ала когато файтонът отмина аптеката на Сабри бей и спря пред консулството, тя внезапно цяла се разтрепера. Насреща, откъм превърнатата в болница Буюк джамия, с широки, възбудени крачки приближаваше Андреа. Щом видя радостното изражение на неговото слабо лице, много значещата усмивка, черните очи, които закачливо влюбено я гледаха, Неда изведнъж разбра, че нещо особено се е случило; че той не заминава, че няма да замине и че онова, което тя с такава увереност наричаше сън, беше истина и само истина.

Нея вечер тя облече подплатеното с кожи палто, забради се и тихичко се измъкна от къщи. Не изпитваше вече нито срам, нито угризение на съвестта. Само един отчаян страх, че може да бъде открита. За щастие дядо й все още не беше се върнал, а баща й и Филип спяха дълбоко.

Тя прекоси задния двор, отвори портичката в зида и веднага се озова в прегръдките на Андреа.

- Отдавна ли чакаш? - прошепна тя, щом си пое дъх от целувките му.

- Много отдавна.

- Не можех по-рано.

- Да, не можеш по-рано. А аз чакам... чакам...

- Какво... с такъв глас? А! - засмя се тя. - И аз бях от тия, дето чакат... Защо се отдръпваш! Но, Андреа! Защо?

- Недей, моля те. Не искам да ме лъжеш... Да се заблуждаваш сама...

- Да се заблуждавам...? О не! Само това не!

- Ти си сгодена.

Тя не проговори.

- Може би са те насилили! - попита той с ирония в гласа.

- Не. Аз сама.

- Да не говорим тогава.

- Напротив. Да говорим!.. Сама исках тоя годеж... Харесвах Леандър... Обичах го...

- Е, още ли го обичаш?

- Не знам... Не, не ми се сърди.

- А защо си дошла тогаз!

- Боже мой... не разбираш ли?

- Не разбирам - каза мрачно той. - Него обичаш, а с мен какво, забавляваш ли се?

- Андреа!

Той изведнъж я сграбчи брутално.

- Забавлявай се, щом е така! И аз ще се забавлявам.

- Не, не... не бъди такъв - отблъскваше ръцете му тя. - Не разбираш ли наистина, че с тебе е друго... Тебе аз те любя... Не знам... Мислех тая сутрин как стана всичко... Виждам, че не мога другояче... че не мога без теб... Защо мълчиш? Говори ми, Андреа!

Внезапно Андреа попита сухо и зло - а гласът сякаш не беше негов:

- Колко пъти те е целувал той?.. Кажи де! Целувал ли те е?

Тя кимна и той като да очакваше тъкмо тоя отговор, рязко се отвърна от нея.

- Не бягай, моля те... Андреа!.. Прегърни ме, студено ми е - силеше се тя да обърне всичко на шега; а наистина зъзнеше, но от страх. - Боже мой, какъв си бил... И за какво?.. Та той е мой годеник...

- Искаш да се радвам ли?

- Несправедлив си... Тъкмо ти! Да ти припомня тогава историите, които разправяше на приема... Пък и друго съм чувала за тебе! Да!

- Я виж! Кой е имал грижата?.. Сигурно брат ти?.. Слушай, не мисля и да се оправдавам. Знай го!

- Не ти искам да се оправдаваш, Андреа.

- Трябва да разбереш, че не мота да те деля.

- Да ме делиш... Та ти направо ме открадна от него!.. О, какво говоря аз... Не, не ти, аз дойдох сама... Сама. Ето ме! Не, изслушай ме. Искам да знаеш всичко... Тая вечер, преди да дойда, бях се заключила и прочетох дневничето си...

- Откога пък пишеш дневник?

- Не сега. Преди... Господин Буботинов тогава ни беше казал... Но ти го знаеш. И така си отиде; после и в пансиона. Искаш ли да ти го дам? Да видиш само колко глупава съм била... Няма страница, дето да не е твоето име... Той... той... Ах... ах!..