Стефан Дичев - Пътят към София

- Ох, аз ли знам или ти знаеш...

- Можеш - настоя Климент, без да го погледне.

Коста мъчително разтегна устни. За няколко часа лицето му бе изменило чертите си - издължило се, очите хлътнали страдалчески. Само големият му нос си беше все тъй шеговито кривнат, докато дебелите черни вежди се извиваха в отчаяни дъги.

- Бате...

- Какво, братко?

- Чувай, нали видиш пътеката.

- Виждам я... Е, какво?

- Я ме остави ти и върви... Тя сама ще те изведе.

- Това ли можа да измислиш!..

- Ами тъй де... Намери ги там, свърши работата... После ще се върнете...

- Да ти намерим оглозганите кокали ли? Добре си го измислил!

Коста и не мислеше това, което говореше. Той дори изпитваше ужасен страх, че на брат му би могло да хрумне подобно намерение. Но тъкмо защото се боеше от възможността да бъде изоставен и защото отпъждаше подобна възможност, като си казваше, че тя не може да се зароди в ума на Климент, той неочаквано я изрече гласно. Искаше да се увери, че брат му ще се възмути, нежели да провери страховете си. И сега бе доволен.

- Да ставаме - каза докторът.

- Почакай още мъничко...

- Ще замръзнем!..

Като се опираше в скалата, Климент с мъка се надигна. От умора му се виеше свят. Той се олюляваше и трябваше да мине известно време, докато почувствува, че стои здраво на нозете си. Наведе се да помогне на брат си, хвана го под мишниците и го затегли полека нагоре.

- Хайде, бавничко...

- Не мога... О... о... Чакай, ще падна!..

- Няма да паднеш в морето я.

- Ох, слушай! Остави ме тука! - замоли внезапно Коста; но вече не изпитваше и не проверяваше, а чувствуваше само, че не е повече в състояние да върви.

- Стига, Коста! Тръгвай!

- Не, не, остави ме. Наистина ти казвам!.. Ще се кача на някое дърво... Помогни ми да се кача... и никакви вълци - викаше Коста, убеден, че е намерил изход, упорит, настоятелен, дори капризен. - Ти нали видиш, че не мога... Нали си доктор, не видиш ли!..

- Как ще се делим, човече... Не, не!

- Че то не е просто да вървиш... Я погледни: не мога да си изваждам крака от снега... Щом го превия и... ужас! Какво ти изкълчен, счупен е сигурно!..

- Аз ли разбирам, Коста, или ти?

- Ох, всеки си знае... Чувай, помогни ми да се кача на дървото, дай ми револвера си и върви... Ей го там едно разклонено дърво! Тъкмо до скалата, лесно ще го намериш...

- А ако не я намеря на връщане същата пътека? - рече докторът в отговор на изкушението, което за миг го бе обзело.

- Как тъй няма да я намериш?.. И стъпките ще личат!

Климент погледна неволно назад към пътя, дето бяха минали. Наистина донейде стъпките личаха, но по-надире вятърът бе изравнил снега.

- Не! - извика той, ужасен, че повторно се поддава на тъй коварното изкушение. - Я вземи торбата... Качвай се на гърба ми!

- Ти себе си не можеш...

- Качвай се!..

Той нарами брат си, помъкна го, повлече го, залюля се и залитна заедно с него в снега. Но дързостта като да разпалваше въображението му. Той веднага скочи, свали широкия си офицерски колан, закопча го в кръг и тикна едната му страна в ръцете на Коста.

- Обърни се на гръб и се дръж здраво! - викна той, затегли го силно, втурна се да тича. - Шейна!.. Същинска шейна!..

И наистина, по надолнището излегналият се на гръб Коста се пързаляше като шейна и докторът не преставаше да го тегли, да тича запъхтян, да залита и все пак да тържествува. Колко пъти се спира и пак подхваща ту едва-едва, ту тичешком, той сам не знаеше... Бяха се минали часове и теснината отдавна остана назад; някъде от изток се зачуха оръдейни гърмежи, ехото ги повтори, разтегна ги и ги потрети, когато един завой внезапно откри пред очите на двамата широка плоска долина. С река надлъж по нея, с ясно очертан път, който се точеше успоредно на реката. Наистина тази долина беше още твърде далече и долу, но виждаха се безброй тънки пушеци да се вият и да се събират високо; някакви правоъгълни очертания се виждаха, някакви тъмни петна върху белия сняг и щом ги съзряха, братята лудо се запрегръщаха. Ето ги там насреща Орхание, Врачеш - краят на техните страдания! Там са руснаците! Там е свободата!..

- Пристигнем ли, ще изпия десет чая. Докато се напаря целият! - смееше се Климент, припомнил петербургския чай и ония незабравими дни и години, оставили дълбоки следи в душата му.

- Какъв ти чай! - сияеше лицето на Коста. - Аз пък ако не му гаврътна половин килце греяна... Ех, майка му стара!.. Само тоя крак да не беше, бате!..

- Потрай, ще го оправим крака, Коста! Всичко ще оправим... Дръж, дръж се в колана и да вървим по-скоро!..