Стефан Дичев - Пътят към София

- Какво искаш?

- Ние сме българи... Идем от София...

- Това го чухме!.. Иванушка, хайде, карайте ги! - каза унтерофицерът на изникналото отнейде войниче, тънко, светлолико, с избуял небръснат мъх покрай устата и със сини очи, големи и кръгли като на някоя мома. На лицето му имаше учудено, смутено - весело изражение. То се подсилваше от русия перчем, проточил се изпод фуражката. В ръце Иванушка носеше дълга кринка, запъната и готова за стрелба.

- Вие трябва да ни отведете при полковник Сердюк! - извика вън от себе си Климент.

- Не знаем никакъв полковник Сердюк - рече Мирон. - И да знаем, ще те заведа, дето уставът ми заповядва, няма тебе да слушам.

- Полковник Сердюк... Той е началникът на вашето разузнаване!.. Разберете най-сетне, ние носим сведения от изключително значение... ние трябва час по-скоро да го намерим...

- Аха! - поклати с разбиране глава унтерофицерът. - Много работи знаеш ти, гълъбче! Добре си го измислил! Хайде, карайте ги, момчета! Нарамвай торбата!.. Щом искаш при разузнаването, добре, при разузнаването, така казва и уставът... И после при свети Петър! - засмя се той студено, а с него ревна да се смее и Мойсенко. А Иванушка само каза:

- Да бяхме тръгнали, а! - И гледаше Климент с големите си момински очи, сочеше му дългия щик на пушката си и сякаш му се извиняваше, че ако не изпълни заповедта, ще трябва да го мушне с тоя щик.

Климент нарами торбата, подхвана брат си и тръгнаха. Но пътят вече им се виждаше така тежък, те толкова пъти залитаха и спираха, че по едно време Иванушка каза изплашено:

- Ради бога, Мирон Потапич! Тоя, другият, куца, не може...

- Ти какво искаш? Да помагаш на шпионина? - сопна се унтерофицерът, който вървеше малко отстрани, прибрал своя револвер в кобура и малкия револвер на Климент в джоба на шинела си, подрънкваше със сабята и от време на време се спираше да огледа заловените.

Щом чу думите му и че ги нарече "шпиони", горчиво презрителна усмивка се изписа по Климентовото лице. "Ето за какво било! - преведе той на брат си, който тихичко охкаше и се ругаеше, дето бе тръгнал. - Разбира се, това е толкова наивно, до такава степен не почива на нищо, че неминуемо ще се оправи" - казваше му той.

Но когато изминаха още пет-шестстотин крачки, докторът вече нямаше сили да подкрепя отпусналия се на рамото му Коста, спря се и не искаше да тръгне, докато не си отдъхнат.

- Чакай, аз ще го хвана от другата страна - рече Мойсенко, без да поиска разрешение от началника си. Мирон само сви устни. А когато се озоваха най-сетне долу, в подножието на планината, и излязоха на утъпкания арабаконашки път, той сам спря първата обозна каруца, която ги застигна. Качиха се в нея и поеха все покрай реката Бебреш. Вярваха ли им вече? Не, не им вярваха. Но сигурно и на тях не им се вървеше пешком. А и Климент добре познаваше руснаците: дори и на врага скоро почваха да гледат като на човек... И колко е глупаво, че се тревожа за това недоразумение, мислеше той, като оглеждаше развълнуван срещнатите артилерийски части, които се точеха по пътя в посока към арабаконашките теснини. Нашето ще се оправи, да! И какво е то! Ала това тук е важното... Армия, за нас дошла, за нас мръзне, и страда, и умира... Не знаят те, че турците скоро ще стегнат дваж по-здраво прохода и че след това трябват двойно повече жертви!..

От двете им страни долината все повече се разширяваше. Навсякъде се виждаше дим от огньове - същите ония тънки, виещи се пушеци, които бяха съзрели отгоре; но сега ясно се различаваха още и големи, и малки палатки, разпънати сред разчистения сняг и наредени в квадрати, в правоъгълници или кръг; и коневръзи; и строени или разпилени войници, цели роти, цели батальони; пехотинци, конници, артилерия... А преди всичко и навсякъде коли, каруци... И огромни купища сено, захлупени със снежни калпаци и затова доскоро невидими... Колкото долината се разширяваше, колкото ставаше по-равниста и се преливаше в далечното Орханийско поле, толкова местността от двете страни на реката добиваше изглед на един огромен военен лагер. Срещаха се, разбира се, и селяни, и по градски облечени мъже, кои с кожуси, с ямурлуци и кюркове, но всички с калпаци и нито един-единствен фес - а това беше така поразително, че Климент и Коста само си разменяха погледи и се усмихваха радостни въпреки несносното положение, в което се намираха.

Най-сетне каруцата пресече моста над Бебреш, остави главния път, сви вляво, изтрополи и над някакво друго дървено мостче и скоро навлезе в голямо хълмисто село. Врачеш! Те смятаха тук да са в полунощ, а ето, че минаваше обяд. И каква разлика между намерението и съдбата, която ги бе постигнала.