Стефан Дичев - Пътят към София

- Ей това отсам е Чешковец... А от другата страна е Ръждавец - безпричинно и като не знаеше какво друго да говори, казваше Коста. Но докторът не слушаше неговите обяснения. Каруцата спря до някакъв мост - тук навсякъде течеше вода, - войниците наскачаха, трябваше да слязат и те двамата. Мирон Потапич се запъти към близката голяма врата, над която имаше плевня. Вън пазеше часови, пушеше цигара и потропваше с крака, защото ботушите му бяха разпукани, едва ли не без подметки.

- Тук ли е негово благородие? - попита Мирон.

Часовият извади цигарата си, но не престана да потропва.

- Тук имаме много благородия - рече той. - За кого сте дошли?

Мирон каза едно име, което Климент не чу.

- Не, отиде на позициите... Ние имаме и един поручик, но и него го няма... По служба и той, благополучно. Слава богу, всички по служба! - каза часовият и смукна от цигарата си.

Мирон Потапич удари с длан по дръжката на сабята си и гневно изпсува.

- Защо ги караш... крали ли са нещо? - полюбопитствува часовият.

- Шпиони, брат!.. За такива разстрел, ама уставът - не! Тоест първо следствие. Трябва да ги мъкна тук и там... Е, ще ги откарам в полка - каза Мирон. - В края на краищата полага ми се един "Георги", пък ако ще и да е без лента!

- Е, както искаш - дигна рамене часовият, но внезапно се сети: - Ами вътре е нашият корнет Кареев, Сергей Дементиевич. Ако щеш, на него ги предай.

- Добре. Отваряй!

Часовият отвори дебелата порта и те влязоха в двора, утъпкан и неравен, обграден с множество курници и кочини, и яхъри - двор на богат селянин, както личеше и от спретнатата синьо боядисана къща в дъното.

Те приближиха къщата. Пребрадена бабичка се подаде отнейде и пак се скри. От отворения яхър ги лъхна на тор; чуха се гласове, пръхтене на коне. А под сайванта войник с фуражка без козирка беше надянал на ръката си дълъг офицерски ботуш, мажеше го с мас и си тананикаше. Пътем Мирон Потапич го попита къде е негово благородие и войникът, без да прекъсне тананикането си, само посочи с ботуша към зимника на двукатната къща. Те стигнаха там, спряха се, унтерофицерът се окашля нерешително веднъж-дваж и тъкмо да извика, от вратата на зимника, като се навеждаше, излезе млад кавалерийски офицер, гологлав и с разкопчана яка. В ръка, сложил пръст, додето е чел, държеше книга.

- Какво има - попита той и от гласа му личеше, че твърде малко се интересува от отговора на Мирон Потапич. Мисълта му изглежда беше далеч оттука, може би с онова, за което четеше в книгата, или някъде още по-далеч. За миг очите му обгърнаха Климент, но също тъй незаинтересувани, безразлични и техният поглед се стори на доктора странен и болезнено раздвоен. Дали не е болен, озадачи се Климент. Апатия? С нервите изглежда не е в ред! - оценяваше го той и не само по навик, а защото тъкмо от тоя Сергей Кареев очакваше час по-скоро да получат свободата си... Беше не много висок мъж, на възрастта на Андреа и като него тъмнокос, слаб, с равен цвят на лицето. Ала очите му бяха хлътнали, като че ли с поглед обърнат навътре; брадата много къса, съединена с бакенбардите, ушите разперени като разтворена мида... Какво може да се очаква от него? Може би бездействие?.. Нерешителност? Не, не нерешителност... И Климент пак се връщаше на първоначалното си чувство, на незаинтересоваността и на странната раздвоеност, която бе досетил.

А в това време Мирон Потапич отсечено и ясно рапортуваше: представя се унтерофицерът Иртенев от втора рота на 11-ти Псковски на негово високопревъзходителство генерал-фелдмаршал Кутузов полк, от тая сутрин в разпореждане...

- Казвайте направо, унтерофицер! Защо ми водите тези хора?

- Шпиони, ваше'родие!

- Шпиони?

- Залових ги западно от прохода! - Мирон каза наименованието на местността, така както бе отбелязано на руската карта, и, разбира се, погрешно.

- А, бегълци!.. Носеха ли някакви материали?

- Съвсем не ваше'родие!.. И изобщо... Те идеха от турските линии.

Пръстът, който стоеше между страниците, се извади; книгата се затвори.

- Значи от турските линии? - каза озадачен Кареев. - Но вие в същото време споменахте местност, която е няколко километра на запад?

- Съвсем точно благоволихте да се изразите, ваше благородие!.. Осмелявам се да доложа, че единият от тях беше с турски шинел. Офицерски! Аз ли не съм виждал... Шинелът е тука, в торбата... Ето, благоволете да видите и мундира му!

Увлечен в рапорта си, унтерофицерът разказа подробно как се беше преоблякъл Климент и как после Мойсенко пребарал джобовете му и намерил "ей това" - и той показа двете оръжия и портфейла, но не и кесиите, съдържанието на които смяташе да раздели с приятелите си.