Стефан Дичев - Пътят към София

- Ето ви още двама генерали - каза Кареев и се усмихна. - Пак ще трябва да се става!

- Къде?

- Там в двора...

Климент се извърна и погледна през прозореца.

- Тоя, дето се смее и ръкомаха, с бялата брада, да! Той е нашият Веляминов. Нашият, казвам, защото преди да ме прехвърлят в частта на Сердюк, служих в неговата дивизия. Редови - в девети улански.

- Как редови, не разбирам? Вие сте офицер.

- Произведоха ме - каза Кареев. - Преди това бях войник, улан. Прочее Веляминов е виновен за моето производство - засмя се неопределено той, - ала това е отделна история. Вижте го как развява пелерината, старецът. И стъпя, без да му мигне окото! Такъв си е и в сраженията.

Все по-странно ставаше за Климент това оживление на корнета. Не, не ме подозира, мислеше си той. И изобщо възможно е цялата ми тревога да е само в моята глава - като при Андреа!.. Наистина, как се обърква човек и загубва трезвите си преценки... А всъщност всичко е толкова ясно. Та как искам аз да ми вярват, преди още да съм ги уверил?

- А другият, с хубавите бакенбарди, кой е? Как разпалено говори! - каза докторът и не защото се интересуваше от втория генерал, а да поддържа разговора, сиреч да поддържа самочувствието и увереността си, че нещата не са чак толкова лоши, колкото си ги бе мислил.

- Това е Дандевил.

- Дандевил...?

- Да, защо се учудвате? Казват, че има французка кръв. И името му го издава.

- Същият, който освободи Етрополе, нали?

- И това ли знаете?

В думите му внезапно пак се прокрадна подозрителност, Климент я отби с усмивка. Докато да му разправи за приема във французкото консулство и какъв смут бе донесла нея вечер новината за завземането на Етрополе от колоната на Дандевил, стъпките на двамата генерали се чуха по стълбището - едните тежки, другите леки и бързи. Те се изкачиха в отвода, свалиха връхните си дрехи, фуражките, сабите. Веляминов питаше наобиколилите ги адютанти дали вече всички дивизионни командири са дошли. Младите офицери веднага заизреждаха имена... Негово сиятелство граф Шувалов... и саксонския херцог... И негово височество принца!.. А генералите Каталей и Философов са още от обяд с негово превъзходителство!..

- Аха, изглежда само нас чакат... Но постойте! - тръсна изненадано бялата си брада Веляминов. - А моят приятел, най-точният?

- И ние недоумяваме, ваше превъзходителство!

- Генерал Раух е винаги първи!

Генерал Раух? Тоя, дето корнетът го спомена наред с началник-щаба и полковника... Да! Раух... Раух?.. Трябва да е от прибалтийците, размишляваше Климент и същевременно не изпускаше оживените гласове на младите адютанти. Преди още те да заглъхнат, от стълбището дойдоха бързи отсечени стъпки и в отвода се качи много бял, румен и синеок генерал, с огромни заострени мустаци и строго изражение на лицето.

- За вълка говорим...! Здравейте, Отон Егорович! Като кога след нас?

- Ида от прохода. Здравейте, господа! Почнаха ли? - говореше задъханият от бързането Раух и събличаше шинела си с привични резки движения.

- Е, и какво с прохода, ваше превъзходителство? Изменение на вашия сектор? - попита оживено и с участие любезният Дандевил.

- Не, съвсем никакви, ваше превъзходителство! - рече Отон Егорович, като засукваше и изостряше и без това острите си мустаци.

- Изглежда тук ще се зимува.

- Така изглежда... Началството само знае!

- Хайде, господа, влизаме! - рече нетърпеливо Веляминов.

Като се подканяха един друг кой да бъде пръв, тримата генерали се вмъкнаха в стаята на Гурко и за известно време разговорите в просторния отвод затихнаха. Чуваха се само стъпките на адютантите. И някакъв далечен неопределен звук, нещо подобно на бръмчене, което с всеки миг се усилваше. Какво може да е, слушаше озадачено Климент.

- Чувате ли? - попита той.

Кареев се заслуша.

- Да... Някъде викат.

- Викат "ура". Ето, чуйте!

- Може би някой полкови празник. Или не! - отговори си корнетът сам, като продължаваше да се вслушва. - Виковете идат от източния край на града, а там лагерува преображенският полк... Не, не е празник.

- Но защо се засилва викът? Интересно...

- Станете... Полковникът! - прекъсна шепнешком и остро думите му Кареев и сам скокна прав.

Климент стреснато се извърна. Някакъв офицер излизаше от стаята на Гурко - невисок и некрасив мъж на неопределена възраст, с овехтял отпуснат мундир, който веднага се хвърли в очи сред пристегнатите, добре скроени и разноцветни мундири на адютантите, с изпъкнало набраздено чело и бързи сивкави очи. Косата му беше рядка, права и жълто пепелива; съща беше и късата, заострена на чуканчето брада. Мустаци полковникът нямаше... Значи това е той, полковник Сердюк, помисли с внезапен страх докторът, и не отмахна вече от него поглед.