Стефан Дичев - Пътят към София

В същото време адютантите обградиха от всички страни полковника.

- Кажете, Александър Казимирович? Нещо ново, Александър Казимирович? Ще атакуваме ли прохода? - идеха един през друг въпросите им и Климент чуваше вече само техните гласове, макар че странният вик навън още повече се усилваше.

Сердюк извади цигара, поиска огън, всмукна силно и каза:

- Дивизионните командири току-що се събраха, а вие вече питате, господа офицери! За бога, как мога да зная аз?

- Знаете, о да, да!..

- Не, не ни измъчвайте, ваше високоблагородие!..

- Дмитрий Станиславович и вие винаги предварително...

- Но попитайте тогава Дмитрий Станиславович! - прекъсна ги усмихнат полковникът. - Да не забравя - отмести умело разговора той. - Чаят за негово превъзходителство, поручик Ларионов! И внимавайте тоя път как ще бъде запарен! А вие, Михаил Александрович, донесете кутията на негово превъзходителство! - казваше Сердюк, като си проправяше път между младите красиви адютанти, а те кимаха и очевидно добре знаеха как трябваше да бъде запарен чаят на негово превъзходителство и какво имаше в кутията, която Михаил Александрович щеше да внесе.

Внезапно изтръпналият Климент сети погледа на бързите му очи - този поглед се спря за миг на него, после отскочи към Кареев.

- Мене ли чакате, корнет? - попита Сердюк и приближи. Гласът му беше стегнат, без любопитство.

- Тъй вярно, ваше високоблагородие!

- Какво има? Кой е тоя човек?

Климент отново усети погледа му върху лицето си.

- От София, ваше високоблагородие...

- София! - Погледът на сивите очи не се промени. Но и не напусна лицето на доктора.

- Твърди, че иде оттам. Подвижните постове са ги заловили... него и още едного, брат му... Заловени са на четири версти западно от прохода при малко особени обстоятелства... Да, може да се каже съмнителни. Но от друга страна сведенията, които докторът ни съобщава за турските войски в София...

- Повикайте преводчика и елате в стаята ми.

- Преводчик не е нужен. Докторът говори руски.

- Тогава елате! - рече Сердюк, но едва тръгнал, спря се и се заслуша. Странният вик вън се беше засилил дотолкова, че съвсем ясно се чуваше вече: "Ура"!.. "Ура"... Като безброй еха - далечни, по-близки и още по-близки... А долу от двора дойде пръхтене на коне и възбудени гласове.

- Какво става там? - надвеси се към прозореца Сердюк. Адютантите също се втурнаха да гледат и така притиснаха доктора, че той залепи чело в студеното запотено стъкло... Всред покрития със сняг двор трима конници - единият красив офицер с кожена яка на шинела и с калпак, другите зачервени от студа казаци - тъкмо скачаха от конете. И нещо разправяха на изскокналите отнейде щабни писари.

- Ураа! - заехтяха изведнъж гласове и фуражки и калпаци се разлетяха във въздуха.

- Какво? За бога, какво става?

- Плевен... Плевен! - викаха отдолу.

Нещо изтрополя. Някой тичаше по стълбата. Красивият офицер с кожената яка на шинела.

- Къде е негово превъзходителство?

- Какво... какво за Плевен?

- Къде е...? От главнокомандуващия...

- Тук, насам!..

Преди още адютантите да му отворят, куриерът блъсна вратата, запря се на прага и като размахваше някакъв плик, задъхано викна:

- Ваше превъзходителство!.. Плевен падна! Осман паша се предаде с цялата армия!..

Сякаш не разбрали за какво говори, всички така занемяха, че съвсем ясно се чуха далечните и близки ликуващи викове. В следващия миг тия викове заечаха и в стаята, и в отвода, и в цялата къща. "Ураа!.. Ураа!" - викаха като обезумели от радост висшите и низшите офицери и всеки прегръщаше другия, целуваше го просълзен от умиление и пак викаха "ура" и се поздравяваха с победата, и се прегръщаха, и се гледаха един друг, преизпълнени от щастие и гордост.

Само Климент стоеше настрана, забравен, все там, до прозореца. От очите му се стичаха сълзи, радостни, благодарствени сълзи: но той нямаше с кого да сподели ни радостта си, ни дълбокото вълнение, което преливаше и в неговата душа. О, слава богу!.. Слава богу! - повтаряше си той. Сега се вижда краят!.. А пред замъгления му поглед се мяркаха ту познати, ту непознати лица... Въодушевени... усмихнати... зачервени... Колко е весел Веляминов... А Дандевил... - ето го! - бакенбардите му цели се тресат и как говори... Какво говори? А тоя, високия, с монокъла и с важното изражение... Не, той не може да бъде Гурко; не трябва да бъде Гурко! Но всички му се кланят... Възможно да е тоя, принцът... Но кой тогава е Гурко? - питаше се Климент и все чакаше, все искаше да види лице и фигура, които сами да му подскажат: ето го, тоя е прославеният военачалник! Отнякъде донесоха чаши, шампанско - бум! бум!.. бум! - как гърмят тапите... радостни салюти за победата... И смях, и тържество, и веселие!.. Пристегнатите адютанти тичат от генерал на генерал, кланят се фамилиарно, наливат: