Стефан Дичев - Пътят към София

В Потоп квартируваше черкезка конница и като не искаха да рискуват, Климент и Коста заобиколиха селото отдалече. Но тъкмо по това време снегът, който валеше от сутринта, се усили, превърна се във виелица, те изгубиха пътя и чак късно вечерта успяха да стигнат Чурек.

Селото спеше, затрупано от снега, а те и нямаха работа в него, макар че силно им се искаше да се постоплят и да пият по едно греяно вино. Скоро Коста намери пътеката и както предполагаха (защото я нямаше отбелязана на никоя карта), турците не бяха я завардили.

Те тръгнаха нагоре, покрай скованото от ледове поточе, нетърпеливи час по-скоро да се прехвърлят оттатък билото и най-късно в полунощ да стигнат Врачеш. Пътят се виеше стръмен, на места невъзможен, препречен от скали и преспи, а те още отсега се чувствуваха изморени. Особено Климент. Те се провираха между дебелите гладки стволове на букаците, между натежалите на всички страни клекове, често по ръба на урвите и все до пояс в сняг, с вледенени дрехи, с вкочанясали крака, а по челата и по вратовете им се стичаха браздулици пот... Отдавна не валеше. Но тук, горе в планината, имаше постоянно вятър и той ги пронизваше всеки път, щом се спираха да отдъхнат. Понякога от невидимите черни клони се изсипваха снежни грамади. Тогава двамата братя викаха и се търсеха с глас, засипани и загубени в страшната белота на зимната нощ.

Вече не се бояха, че ще срещнат турци. И да имаше постове тук, сигурно се намираха някъде на завет, край напаления огън; безсмислено би било да седят в призрачната гора, дето очите виждаха на всяка крачка привидения или пък нищо не виждаха. Но на Климент и Коста неведнъж се счуваше, че вият вълци. Ехото ли разнасяше злокобния вой от склон на склон, от дефиле в дефиле или подивелите от глад хищници бяха някъде съвсем наблизо? В такива мигове изтръпналият Климент бъркаше бързо за шестака си, малък удобен "Лефоше", купен на времето в Петербург, а брат му придърпваше голямата кама, която беше препасал, и за безброен път се упрекваше, че не бе взел револвера на Андреа.

Те стигнаха билото на планината. За тяхно щастие вълци все още не се появяваха. Климент на няколко пъти се спира да почине, пали с премръзналите си ръце клечки кибрит, гледа часовника... Крива им беше сметката. Полунощ отдавна минаваше, а те едва бяха започнали да се спускат. Бъди спокоен! - уверяваше го брат му. - Преди да се разсъмне, ние сме там... Ами че това е надолнище; виж как се върви! - казваше Коста и въодушевено, нетърпеливо тръгваше напред с голямата торба; в нея беше цивилното палто на доктора, което той смяташе да облече вместо шинела, щом наближат руските линии.

Но тъкмо тогава ги сполетя отново нещастието. Коста се изтърколи и уж се смееше, докато се свличаше надолу по невисоката урва, уж не изпускаше торбата, та да не я изгуби, когато единият му крак се заклещи в някакво коренище, закрито от снега. Той се изви, изрева от болка, откачи крака си и се прекатури. Докато лежеше в дъното на урвата, за миг колкото смаян, толкова и безчувствен, само една-единствена мисъл имаше в ума му: Счупих го... Отиде тя... Стана!..

Всъщност кракът беше само силно изкълчен и притичалият долу Климент го намести, доколкото условията позволяваха. За проклетия от студа ставата се поду и отече, болките се засилиха, скоро станаха нетърпими. А времето минаваше; развиделяваше се вече; двамата братя не можеха да останат по-дълго тука. Те изпълзяха из урвата и тръгнаха пак. Ала тоя път изтощеният Климент трябваше да мъкне вече не само торбата с дрехите, а и да подкрепя своя окуцял брат.

Те се спираха на всяка крачка. И колкото повече вървяха, толкова по-много силите и на двамата отпадаха. Предишното въодушевление на Коста се замени с отчаяние и страх. Той ту псуваше безпричинно, ту се упрекваше с най-остри думи, че се е хванал в такава безумна работа.

- Защо ми трябваше... Ами... ние ще си замръзнем тука... И чуеш ли вълците, а?.. Няма да ни се размине, няма...

- Върви!.. Върви! - само повтаряше Климент, обладан от някаква безнадеждна упоритост, и сам едва помръдваше краката си под тежестта.

Така те напредваха - докато най-сетне нощта се превърна в ден; докато навлязоха в оня тесен, рядко обрасъл скалист улей, който ги водеше все надолу; докато загубиха и последни сили и безволно се строполиха в снега, в подножието на високата червена скала, която дълго време им се беше струвала примамлива, окуражителна цел.

- Не, не мога повече - изпъшка Коста.

Можеш - каза Климент.