Стефан Дичев - Пътят към София

- Баща ми ли, казвате, госпожо маркизо... С него положението е малко по-сложно, разбира се... Нали знаете: роден край и прочие... Все пак уверен съм, че ще го убедим. Когато ние и двамата бъдем там... наистина, какво ще го свързва повече с тоя град!.. Само да свърши войната, да ликвидираме...

- Но аз си спомням, драги господин Задгорски... Вие като че ли имахте други проекти. Мисля, за дипломатическа кариера споменавахте?

- Минало - каза с тъжна усмивка Филип. - Войната окончателно провали всичко... Извинете, Леандър нещо ме пита... Какво казваш, драги приятелю, не чух?

От своето челно място Леге се вдаде напред, издебна един миг, когато разговорът на трапезата позатихна, и рече:

- За нашия общ приятел доктора става дума. Тая малка дама се безпокои, че още не иде - прибави консулът шеговито, с нотка на участие, така че не един поглед се обърна към Сесил.

Тя цяла поруменя.

- Да... да - обадиха се няколко гласа едновременно. - Ами брат му, младият?

Позитано каза със смях:

- Щом доктор Грин не е дошъл, от това следва, че и помощникът му не може да дойде.

Филип съзнаваше, че не само съседството и някогашното приятелство, но и особената благосклонност на Леге към доктор Будинов му налага да покани и него на празненството. Отправи дълъг съучастнически поглед към баща си. Старият не разбра и той прехвърли очи на Неда. Тя срещна неговия поглед, ала остана неподвижна и както му се стори, безучастна; само ъгълчетата на устните й незабележимо трепкаха.

- Не го намерих - излъга Филип.

- О!.. Но докторът е ваш съсед... Бъдете така добър, драги приятелю, пратете пак!

- Да, ще пратя веднага.

И с престорена готовност Филип се надигна да даде нареждането си, когато Сен Клер го спря.

- Струва ми се, че не се е върнал още! - рече той. - Доктор Будинов замина за Ихтиман. Тая сутрин все още го нямаше в болницата.

- Ихтиман ли, казвате?.. А, та той има там роднини... Братовата му жена мисля е оттам.

- Да, тъкмо това. Трябвало да оперира някакъв роднина в Ихтиман.

- Много съжалявам, мила Сесил - каза високо Филип.

- И аз съжалявам! - каза веднага момиченцето и с такава сериозност, че всички, които разбираха французки, се разсмяха.

Неочаквано се чу глас: Госпожи и господа!..

- Шшт!.. Мълчете!.. Моля, де Марикюр се готви да произнесе реч!.. Ето едно събитие, равно на годежа! - развика се Позитано, извръщайки се ту към единия, ту към другия край на масата.

Първи затихнаха роднините и първенците в дъното. Валдхарт и барон Хирш, навели се един към друг, продължиха още известно време шепнешком разговора си.

Като бърчеше едрия си нос и дигаше и слагаше чашата си с вино, Морис де Марикюр се изкашля тихичко да изчисти гласа си и подхвана:

- Госпожи и господа... Моля за извинение, дето пръв вземам думата... когато между нас са такива... такива именити и благородни дами и господа!

- Карайте, Марикюр... карайте! Дявол да го вземе... Вие, французите, изглежда се раждате с комплимент на устата...

- Виторио! - предупредително извика насреща му Джузепина.

- Мълча! Обещавам!

Докато компанията край годениците се смееше, де Марикюр се усмихна с очите си и продължи:

- Имам честта... госпожи и господа... имам удоволствието... От името на персонала на нашето консулство (освен него и лакея Жан Жак във французкото консулство нямаше други персонал, защото мадмоазел Д'Аржантон беше на заплата при Леге)... От името на всички французи, които са в града... от името на републиката...

- От името на целия свят! - рече Позитано.

- Щастлив съм да ви поздравя! - извика де Марикюр, но смехът и звънтенето на чашите удави слабичкия му глас. Като кимаше бързо и се усмихваше с очите си, той проточи ръка, чукна се със своя консул и с годеницата му; после на един дъх изпи виното си и седна.

- Наздраве!.. Наздраве! - викаха край него и всеки протягаше ръка към годениците, а Филип и двамина от братовчедите му заобиколиха дългата маса и отидоха да се чукат с тях.

- А аз речи няма да ви държа! - провикна се Радой, извади от джоба на жакета си някаква плоска кутия и като застана зад Леандър и Неда, заговори бързо и въодушевено. - Ето го моя подарък! Вие миналия път дарихте дъщеря ми с пръстен... ето пък аз на годеника!

Беше голям джобен часовник от масивно орнаментирано злато. Мъжете наставаха да го видят.

- Благодаря! Благодаря! - зачерви се от удоволствие Леандър и отсечено стисна ръката на бъдещия си тъст.

- Е, сега годежната целувка! - провикна се неочаквано Позитано.

Лицата още повече се оживиха. "Целувката!.. Целувката!" - запригласяха един през друг жена му, Филип, фрау Матилда и баронът (които при това размениха бърз поглед помежду си). А, още и мадам Франсоаз и малката Сесил, която пляскаше с ръце и подскачаше на едно място, та дори и виконтесата.