Стефан Дичев - Пътят към София

Здесь есть возможность читать онлайн «Стефан Дичев - Пътят към София» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Историческая проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Пътят към София: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Пътят към София»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

Роман "Пътят към София" - безспорно най-известното произведение на Стефан Дичев.

Пътят към София — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Пътят към София», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

- Да правят, каквото щат - рече Андреа. - Не искам да ги знам.

- Че като кога?.. То и аз не искам да ги знам, сине, ама обидно е... С тоя човек ние наедно от Копривщица сме дошли, другари бяхме, връстници...

- Били сте - сега не сте!

- Сега сме комшии!.. Не е ли човек да ни покани, както и ние сме ги канили на времето? Че ние и нямаше да отидем, хич не ни е до годежи и веселби сега... Но човещината го иска, Андреа. А той дигнал нос, възгордял се, господинът - само чорбаджии, само първенци... графове там... и англичанки!..

- Е, да ги хрантути тогаз! Нека целуват дъщеря му... - Внезапно Андреа се сети, че той тук приказва празни приказки, махна с ръка, изкачи бързо последните стъпала, втурна се в стаята си и се залепи о стъклото на прозореца. В осветения съседски салон веселието продължаваше. Ръце се протягаха. Някои от гостите се изправяха тържествено, говореха нещо, ръкомахаха. Другите одобряваха с кимане, със смях, с ръкопляскане. Пиеха. А той гледаше нея, единствено нея - високо вдигнатата коса, красивия замислен профил, ръцете, към които от време на време се присягаше друга една, гледана, изискана ръка - ръката на консула. И Неда не отдръпваше своите, не ги отмахваше, отговаряше му и говореше... Но как може, как не я е грях, когато знае, че аз я гледам, мислеше той с озлобление и закана, а мислеше и с болка в душата си, и с мъчително отчаяние.

- Какво ви е, скъпа моя? - попита я Леандър много по-късно, когато роднините и леди Емили с Филаретова си бяха отишли и край разхвърляната дълга маса останаха само гостите от техния кръг.

Тя мигновено се овладя и дигна към него брадичката си.

- Не ви разбирам... Какво да ми е, Леандър?

- Може би някой ви е обидил?.. Майка ми? Не е възможно!

- Но защо, боже мой?

- Или аз? - настоя той.

Тя цяла се извърна.

- Какво наистина виждате в мене?

Тъмните му очи - изпитателни и учтиви, малко разискрени от виното, повече учудени - се мъчеха да надзърнат в душата й, но открита други път, тя сама съзнаваше, че се е затворила сега за него и че той го чувствува.

- Може би защото пих... Или така ви се струва... За бога, защо ме гледате така? - прибави тя остро, внезапно изплашена годеникът й да не прозре нейните мисли.

- Не, вие наистина сте много особена... И вчера у Позитанови - прошепна той и предвидливо се озърна дали някой не ги слуша.

Виторио беше събрал гостите край хармониума, удряше лекичко клавишите и нещо разправяше.

- Вие не се държите както трябва, Неда - продължи консулът. - Не, не оспорвайте, видяха го всички. Или ще кажете, че не сте щастлива?

Не е щастлива ли, казва? О не! Само това не! Лоша е, измъчва се с тия лъжи, мрази се, дето няма смелост да му признае, че обича друг... И всичко, всичко може да й се вмени в грях. Ала ето, едничка думата произнесена и тя цяла се разтрепера; а ако това не е щастие, тогава какво наистина е щастието?

- Да пием! - каза тя и чукна чашата си в неговата, обладана от внезапна дързост. Какво би станало, ако го погледне право в очите и рече: аз се влюбих в друг! Знам, че те наскърбявам, продължи тя в мислите си, наречи ме неблагодарна, зла; и може би да греша... Но какво значение има вече това за мен, когато без него целият свят ми се струва безсмислен!.. Да, ако му кажа?.. И че вече трети ден и трета нощ се срещаме, че само за Андреа мисля и него сънувам... Но когато дигна поглед и срещна учудените очи на годеника си, дързостта й секна. Тя отпи от виното, остави чашата и стана.

- Да идем при тях, Леандър.

Той беше изненадан.

- Държите ли, скъпа?

- Но вижте как се смеят те... Елате, елате да чуем за какво разправя нашият Виторио!

- Е, щом настоявате - каза той, изправи се и покорно я последва.

Неда ясно съзнаваше, че върши обратното на онова, което бе вършила преди, когато сама търсеше да се уедини с годеника си. Но всъщност търсила ли бе да се уединява с него? Търсила бе изтънчеността или задълбочените разговори, така обичани от нея. А ето, че сега бягаше от тях, бягаше от лъжите, с които трябваше да се отбранява... И не само от лъжите, не! Преди всичко бързаше да се махне от прозореца. Тя добре познаваше вече другия - о, как го познаваше!

Като хипнотизирана и сякаш се подчиняваше на някаква чужда воля, тя се освободи деликатно от годеника си, заговори със Сесил, хвана под ръка баща си - и тоя път гледаше да е срещу прозореца, та да види той, че мисли за него...

Позитано разказваше за своя годеж преди двадесет години. Какви премеждия, какви очаквания... "Вечната илюзия!" - каза той, кимна предизвикателно - закачливо към жена си и безпричинно удари с пръст по клавишите на хармониума. Внезапно Неда сети върху си погледа на неговите маслинени очички. Защо той ме гледа така? И след целувката пак по същия начин ме погледна! Нима наистина се издавам?.. Не, не е възможно; той не може да знае, възразяваше си с трескава увереност Неда. Та това си е само наша тайна (тя изви очи към тюленото перде): Тайна! О, боже мой! Възможно ли е така да се живее? Няма ли някой ден наистина да се узнае? И защо казвам: да се узнае! Нима бих могла аз да продължа така?.. И тя мигновено си припомни блясъка на очите му, извивката на устните, силните издължени ръце, сиреч всичко онова красиво и младо, и стремително, което така подхождаше на нея самата.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Пътят към София»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Пътят към София» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Пътят към София»

Обсуждение, отзывы о книге «Пътят към София» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x