Стефан Дичев - Пътят към София

Именно в тоя момент вън, в отвода, се тракна - някаква врата може би - и той се заслуша. Дали не е Маргарет? Изтръпнал, той се надигна в леглото. Станала е да отвори на оня... Ей, че глупости ми идат в ума, та нали преди малко се разделиха! Но вън се чу глас, мъжки глас, и това беше достатъчно Филип да скочи от леглото и да приближи на пръсти вратата.

Стоеше там в тъмното и леко потреперваше от напрежение. Някъде врата се отвори... пак се затвори... или не, отвори се, чуха се стъпки, шляпане на чехли. Оня, мъжкият глас, старешки и познат вече, прошепна на пресекулки: "Радое... ти ли си, бе?" Но тогава наистина някой беше минал!..

Филип навлече бързо халата си и отвори. Със свещ в ръка, с антерия на раменете, дядо му стоеше в подножието на стълбата и се ослушваше. Пожълтялата му брадичка потреперваше в разлюляната светлина. Щом чу отварянето на вратата, той се обърна и се взря.

- А-а! Ей ти го кой ходел нагоре-надолу!

- Не съм аз, дядо.

- Не си ли ти?

- И на мене нещо ми се счу... Я дигни свещта към изхода.

Както и очакваше Филип, куката на главната врата беше снета. Е да! Всичко е ясно. Оня е дошъл. Уговорили са се да почака вън, докато другите заспят, тя му е отворила и сега той е при нея. Но ето, че куката ги издава.

- Какво става тука? - попита зад него гласът на баща му.

С нощна шапчица и по долни дрехи, Радой беше сънен, ядосан, че са го разбудили, и щом разбра за какво става дума, изруга и тръгна да се връща.

В същия миг Филип грабна от дядо си свещта, вдигна я високо и извика:

- Чакайте!.. Палтото на Неда!

- Какво?

- Няма го на закачалката!

- Вие сте се побъркали.

- А може да е при нея, бе Филипе?

- Като угасях, палтото беше до моето, дядо!

Някаква смътна мисъл витаеше в ума на Филип. Предположение? Подозрение?.. Към какво! Той си казваше: Маргарет ще го е взела; облякла го е в тъмнината вместо своето... Но пак неясната мисъл оставаше; безпричинно, безсмислено тя се свързваше с настроението на Неда през последните няколко дни и с тая годежна вечер... И със скарването преди малко...

- Един момент, ще проверя - рече той и се затича да я търси. Долу я нямаше. Той се втурна нагоре по стълбата.

- Остави... Не я буди! - викна отдолу баща му.

Филип само махна с ръка.

Той очакваше вратата на стаята и да е заключена, както я бяха оставили след разправиите. Ала щом я отвори и още преди да различи в мрака непобутнатото легло, безпричинните съмнения избуяха в душата му. Пристъпи и в следващия миг вече разбра.

- Няма я - извика той, преди още да се върне на стълбището. - Няма я... и изобщо не е лягала!

- Бе, какво говориш ти! Как може да не е лягала? - избухна отдолу бащата.

- Няма я, татко.

Това беше и за него така невероятно, че докато слизаше по стълбите, Филип едва чуваше виковете на баща си. Той ще събуди Маргарет, мина му през ума. И после: добре, че има две врати в коридорчето. Ала веднага след това загрижеността и учудването му се върнаха. Къде може да ходи тя; за бога, къде е отишла, питаше се той и при всеки свой въпрос досещаше нещо, допираше се до нещо, но че отговорът се криеше не другаде, а тъкмо в странното поведение на сестра му през последните дни и в тазвечерното й държание, той не можеше и не искаше да разбере... Та ние се скарахме за една глупост; и за хора, които и аз, и тя, и всички в къщи не искаме и да знаем, уверяваше се той. Но щом е тъй, отде идеше тоя смут, изненадата му и объркването пред нещо, което му се струваше едновременно, че знае и че не знае какво е?

- И тя носи една дебела глава като твоята! - срещна го долу баща му. - И къде, къде е отишла?..

- В консулството! - сети се внезапно Филип.

- В консулството ли? По това време... Има си хас!

- Отишла е да се оплаква от нас! От мен е отишла да се оплаква госпожицата!..

- Луда, щурава!.. Винаги е била такава!.. Мисли ли какво може да й се случи по това време на улицата... По-скоро се обличай! Тичай да я настигнеш, тичай! И аз ида...

Като си повтаряше, че тя е последна глупачка, щом се обижда от един нищо и никакъв спор (който при това не я засягаше), като кипеше от гняв и я ругаеше, Филип се втурна в стаята си. Но когато беше вече готов и тръгна да излиза, той видя, че баща му го е преварил, че е запалил фенера и че нещо гледа в предния двор.

- Виж - каза Радой, като сочеше снега.

- Не се бави, върви!

- Тия стъпки тук, дето завиват, са нейни, познавам й обувките... Какво ще кажеш, Филипе?

- Какво да кажа - рече Филип. - Може да я е прихванало да се разхожда посред нощ!

Те проследиха стъпките. Заобиколиха къщата и стигнаха задния двор. Бащата дигна фенера, завъртя го; светлината лизна ниските клони, проправи пътечка между стволовете. Стъпките продължаваха към изоставената портичка в зида. Но Неда я нямаше.