Стефан Дичев - Пътят към София

- Отвори ми... аз съм!

Пътеката, от която зависеше не само животът на Климент и Коста, но и "много други неща", беше намерена на следващия ден. А на по-следващия началникът на отряда сам отиде да я види.

И така, двамата братя бяха вече свободни и можеха да се върнат в къщи, а ето, че въпреки желанието си продължаваха да стоят в руския лагер. Причината не беше в Коста; кракът му се бе оправил. Но плашеше ги продължителността на отсъствието им от София. Четири дни; и докато стигнат там - пет. Не щеше ли да се види това прекалено подозрително? Те не забравяха срещата с хаджи Мина... Когато докторът издаде своите опасения пред Гурко, генералът избиколи масата си, хвана го свойски под ръка и като приближиха окачената голяма карта, каза с едва сдържано вълнение:

- Потрайте, потрайте, за бога, още някой ден, драги мой Клементий Славич!.. А може би наедно ще идем в София!..

- Ваше превъзходителство? - извърна се Климент.

Гурко не откъсваше очи от картата.

- Да, да - каза той замислено. - Налага се... Не, не съм забравил аз вашите сведения; и те се потвърждават... Но какви трудности, драги мой, всякакви, всякакви - говореше той и уж гледаше нарисуваните планини, а погледът му се рееше някъде надалече.

Тези думи бяха за доктора по-голяма награда от всички ордени на света. Вечерта, като ги повтаряше пред Коста, той неусетно се разплака от радост. А на другия ден вече и не мислеха да се отделят от руския лагер.

- Е да, разбира се... Очаквах да те видя!.. Вече втори път ми казват, че такъв и такъв българин... лекар... Е, здравей! Здравей, Клементий Славич! - викаше и размахваше дългите си ръце брадат, прегърбен млад мъж в офицерски шинел, като слизаше от жълто боядисаната военна бричка, в която се возеше на нейде.

- Но вие... ти... Аркади-й! Гълъбче!.. - позна го смаян Климент и изведнъж двамата се запрегръщаха, зацелуваха се. Това не изненада войниците край тях. По улиците на градеца постоянно се срещаха хора, радостни, че са оживели и че се виждат пак на хиляди версти от родината. Техните целувки не учудваха вече и местните българи, люде свити и сдържани в чувствата си, макар че тези отношения за тях бяха твърде странни в началото.

- Е казвай, казвай!.. Какво? Наистина ли от София?

- Смайваш ме, доктор Бакулин! Като същинска тайна служба!.. Чакай, да не си преминал в разузнаването?

- Да, да!.. Тоест разузнаването работи за мене - разсмя се така буйно Бакулин, че в зиналата уста блеснаха две бели дъги.

- Не разбирам, драги.

- Е, няма нищо за разбиране!.. Просто полковник Сердюк ми е пациент, тъй да се каже... Много мил човек, нали?

- Много мил - каза Климент и неволно потръпна.

- Впрочем и други там споменаха за теб?.. Аз познавам там всички. - Това там означаваше щабът на отряда и Климент така го и разбра. - Сега там всички страдат от диспепсия... Нещо като мода. И мен ме произведоха за специалист тъкмо... Изобщо и аз моден! А инак съм с Червения кръст. Наблизо сме, на две версти от града. А ти, разправяй нещо де? През Балкана... разправяй!.. Или ела, ела, качвай се, ще те водя при нашите.

- Но аз трябва да ида във Врачеш, Аркадий Иванич!

- Прати го по дяволите тоя Врачеш!..

- Извинявай, не, не мога. Брат ми ме чака там!

- Е, няма да избяга брат ти!.. Качвай се! Качвай се! Ще поприказваме, ще се почерпим... И ще видиш там... ами да! Карл Густич...

- Папаша!..

- Нашият папаша, разбира се!.. И Григориевич е с нас, оня, от горния курс, все стари приятели... или май че нещо с него не се обичахте?

- Сега всички ви обичам, Аркадий Иванич, гълъбче!.. И как да не ви обичам - приятели, братя, за нас дошли!..

- Хайде, качвай се, Клементий! - задърпа го Бакулин; беше се просълзил и подсмърчаше, разчувствуван от спомените. - Ами аз забравих да ти кажа, Ксанюша е с нас! Помниш ли я Ксения?

- Бенецкая? - попита малко учудено Климент, когато двамата се настаниха един срещу друг.

- Нашата Ксения Михайловна, разбира се!.. Но тя вече високо хвърчи, братко... Такъв е животът - прибави философски примирително Аркадий Иванич, щом видя, че другарят му сви насмешливо устни.

- А Олег? Той не е ли с вас? - Олег беше техният приятел и за Климент неговото име винаги беше свързано с името на Ксения.

- Олег е в Урзичене, да, Урзичене... Някъде край Букурещ. С армейската болница.

- Не се ли обажда?

- Преди пишеше... И изобщо... Карай, Степан, карай! - извика Бакулин на русолявия войник, който седеше на капрата и дъвчеше нещо. - Е, разправяй сега, казвай, но всичко отначало!

Аркадий Бакулин не беше първият познат, който Климент срещаше през тези дни. Освен шегаджията Нестор Марков, един от преводчиците българи при щаба, и софиянеца даскал Христо Стоянов, някогашен приятел и съидейник в читалищните дела, който цял час го разпитва за близките си и кое как е в градеца им, Климент срещна тук и неколцина познати руснаци - един от професорите лекари, който всъщност се престори, че си спомня за него; друг един, собственик на трактир в Старая Деревня, дето често ходеше с приятели през неделните дни (трактирщикът се беше превърнал в строг и изряден подофицер); още двама-трима, които и той не знаеше откъде познава... Но Аркадий Иванич беше друго. Аркадий Иванич беше за него младостта, студентството, песните с китара в ръка и безконечните разговори през белите нощи. Щом беше с Аркадий, той не можеше да не заговори и за Олег, за Митюха, за Румянцев и за всички.